Двамцата още се гърчеха на земята и крещяха от болка, когато повалих шестия си — още един задъхан смелчага, който бързаше да влезе в бой след усилното изкачване. След като приключих с него, се обърнах и хукнах назад. Бързо се откъснах от преследвачите си и напрегнах мускули да настигна своите.
Мъжете от Стрела нямаха шанс да ни надбягат, но не можеха да зарежат преследването — направеха ли го, ние пак щяхме да ги засипем със стрели, затова тичаха упорито след нас. Капитаните им постъпваха правилно предвид обстоятелствата. Но по-правилно би било да върнат хората си при ядрото на армията и да оставят големите решения на главнокомандващия, който, ако не беше съвсем неопитен във военната стратегия, щеше да премести стрелците си и да оформи с тях защитен фронт. От друга страна, принцът на Стрела може би виждаше нещата по различен начин, може би нямаше нищо против да прати няколко хиляди войници по баира, а основните си сили да съсредоточи върху Призрачния.
След няколко минути настигнах Макин, като изпреварих окъснели мъже от Стража, чиито крака не споделяха ентусиазма на моите. Хобс, командирът на Стража, тичаше редом с Макин, там бяха и капитаните му — Харолд, Стод и старият Кепен, който преди години съвсем благоразумно беше отказал да изпълни заповедта на предишния си командир и да скочи във водопада Рало. Казах, че командирът на Стража „тичаше“, но ще е по-точно, ако кажа, че ходеше бързо.
— Прати четири отделения на онези била — казах аз. — Да отстреляме още няколко стреляни.
— И когато армията ги настигне? — попита Хобс.
— Ами, ще си плюят отново на петите.
— Те поне ше си починат — рече Кепен и изплю гъста храчка на камънаците в краката си.
— И ти ще си починеш, старче — ухилих се аз. — Щото мисля да оставя точно твоите отделения.
— Да бех скочил — измърмори той, поклати глава и вдигна високо лъка си. Вятърът изплющя в червената маркировъчна панделка. Мъжете от отделенията му се събраха бързо и хукнаха след него към билата.
— Убаво тичаме — чух го да казва в крачка, — ама накрая ше ни свърши планината и не знам накъде ше тичаме тогава. Некъде отвъд Ренар.
— Което, като си помислиш — каза задъхан Макин, — звучи доста разумно, да не кажа най-разумното предвид обстоятелствата. — От всички той изглеждаше най-зле. И как иначе, като от години разчиташе конят му да тича вместо него. Покатери се на един голям камък, изправи се и се загледа назад към долината. — Като гледам, поне три хиляди ни гонят. Ако не и четири.
— Принцът обича да играе на сигурно, като гледам — отбеляза Хобс и се почеса по главата. Косата му оредяваше, а сивото настъпваше. — Надявам се, че планът ви е адски добър, крал Йорг.
И аз така се надявах. Ако не беше Норлес и Гелет, мъжете от Стража отдавна да ме бяха зарязали. Фактите бързо се превръщат в художествена измислица, а когато художествената измислица прерасне в легенда, хората охотно приемат легендата за неоспорима истина. Невероятно, но факт. А може би с право ми вярваха, защото аз наистина превърнах в прах лорда на Гелет, якия му замък и славната му войска. Може би те бяха прави, а аз грешах — може би наистина бях скътал някакъв велик номер в малката медна кутия. Представа нямах.
Вярвате или не, само нея си имах, кутийката. Затова я притиснах силно към челото си, сякаш можех да избутам през костта спомена, който ми трябваше. Усещането е… все едно дълго и безуспешно си се мъчил да си спомниш нечие име, било е на върха на езика ти, а после изведнъж и без предупреждение името цъфва пред вътрешния ти взор. Само дето не е една дума, а много, заедно с плеяда от образи и сетивни усещания. Парченце от собствения ти живот, което временно си забравил.
Споменът ме изпълни изведнъж, отнесе ме далеч от студения баир, назад в годините. Изчезна Стражът, изчезнаха виковете на битката.
Хвърлих се към поредния захват, изтласках тялото си след ръката и пуснах последната си опора, преди пръстите ми да са се впили в следващата, преди да съм изгубил инерция. Катеренето е като религия, като искрена вяра, която не познава задръжките и не оставя нищо в резерв. Пръстите ми се забиха в пукнатината, острият ръб ме захапа, краката ми драпаха по грапавата скала, започнах да се плъзгам надолу, после меката кожа на обувките ми зацепи.
Има една скална кула в Матераците, която сочи към небето като показалеца на Господ Бог. Как се е появила, кой я е изсякъл в яката планинска снага, не знам. Имам една книга, която говори за вятъра, реките и леда, които оформили релефа на света в далечното минало, но на мен това ми звучи като детска приказка, скучна детска приказка. По-добре да говорим за демони на вятъра, речни богове и ледени гиганти, изпълзели от Йотенхайм. Тази приказка би била далеч по-интересна и също толкова правдоподобна.