Високо по склоновете на повечето долини, буквално на всички, освен най-високите клисури, камънаците се събираха на плътни купчини, на високи купове. Ако не се вгледаш, окото ги подминава като естествена част от релефа. И как иначе — тези образувания би трябвало да са естествени. Кой би си направил труда да мести толкова камънаци и с каква цел?
Оказа се, че да разходиш камъка е нещо като национално хоби в Ренарските планини, толкова древно и едновременно с това толкова ежедневно, че никой не си правеше труда да обяснява традицията в детайли. Поколения наред всеки мъж, тръгнал по баирите да нагледа козите си, вземал по един камък и го носел нагоре, за да го прибави към същите купове, които баща му и дядо му струпвали от време оно.
Ако някой ренарец дръзне да отведе козите си на чужда поляна, има реален шанс внезапно да възникне каменно свлачище и въпросният смелчага да загуби стадото си. А ако неписаното правило се наруши от чужденец, то въпросният нахалник може да загуби нещо повече от стадо кози.
Трудно е да разплетеш заплела се нишка, когато тичаш, особено ако нишката е план и ти го измъкваш сантиметър по сантиметър от кутия със спомени, като едновременно с това търчиш по нанагорнище, а подире ти идат хиляди вражески войници. Но дори враговете наричат нас, анкратците, хитри. Аз бих избрал друга дума — умни. Затова издърпах още сантиметър от нишката и изведнъж видях баирите наоколо си по съвсем нов начин. Или по-точно по стар начин, за който бях временно забравил.
14.
ИЗ ДНЕВНИКА НА КАТЕРИН АП СКОРОН
25 октомври, 98 година от Междуцарствието
Анкрат. Висок замък. В покоите си. Отново.
Вечно съм в покоите си.
Пак сънувах онзи сън. Сънят с Йорг. Както винаги стискам ножа — трийсетина сантиметра дълъг и тънък като пръст. Той стои срещу мен с разперени ръце и ми се смее. Смее се. Аз стоя с разкъсаната си рокля и стискам ножа, Йорг се смее, и аз го мушкам с ножа… намушквам го здраво. Старата Хана също е там, гледа и се усмихва. Но нещо в усмивката ѝ не е наред, а когато Йорг пада, виждам, че и по него има синини. По шията. Дълги тъмни синини. Толкова тъмни, че различавам следите от пръстите и отпечатъка от палеца.
Разкъсаният сатен се плъзга през пръстите ми, но не той, а аз съм разкъсаната. Спомените ми водят борба със сънищата. Всеки божи ден. И аз не знам кой побеждава и кой губи. Не помня.
7 ноември, 98 година от Междуцарствието
Анкрат. Висок замък. Кулата с камбаната.
Намерих си местенце, където да оставам сама — най-високата точка на Висок замък, там сме само аз, гарваните и вятърът. В кулата има камбана, гигантска, излята от желязо. Тази камбана никога не бие. Виси си там и бездейства. Ако не друго, сега поне ми прави завет от вятъра.
Все по-често ми се иска да съм сама. Придворните дами ми лазят по нервите, дори онези, които са добронамерени. Няма покой в замъка, постоянно ме гложди чувството, че нещо не е наред, нещо, което не мога да назова, да посоча.
Открих инициали тук, в кулата — П. Ѝ. А. — в другия край, където еркерът стърчи над крепостната стена. Виждам ги, но не мога да стигна до тях. Що за човек трябва да е принцът престолонаследник Йорг Анкрат, щом дори името му е недостижимо?
Днес Сагеус дойде в стаята ми. Застана на прага да ме уведоми, че принцът на Стрела пак е дошъл. Принцът и неговият брат — Орин и Еган. Сарет позна, че ще се върнат. Щели да се върнат и пак да душат около мен. Точно така го каза. Все едно са песове, а аз — разгонена кучка.
Не съм. Разгонена тоест. Иначе мога да съм кучка. Всеки ден. Ето, днес разплаках Маери Кодин, а дори не си го бях поставила за цел.
Все пак има нещо в този Орин и нещо друго в брат му, Еган. Баба би казала, че горят твърде ярко. Толкова ярко, че обикновените хора да се опарят, така би казала. Но пък аз никога не съм се смятала за обикновена. И ако тези двамцата горят ярко… ако разпалват нещо в мен, ако ме сгорещяват… какво от това? Мисля си, че и аз им действам сгорещяващо. Иначе защо биха цъфнали отново във Висок замък само месец след първата си визита? Едва ли са се затъжили за компанията на крал Олидан. Не мисля, че страховитото старче е останало впечатлено от чара на Орин или стаената агресивност на Еган. Мисля, че Олидан не би се впечатлил и от самия дявол. Мисля, че не би свел глава дори ако сам Бог прати ангел пред дверите му.