Сарет казва, че и двамата стреляни са насочили стрелите си към мен. Мръсница е тя, сестра ми. Казва, че и двамата ще поискат ръката ми. Макар че не съм първата дъщеря на Скорон, а татко вече обеща земя и съюз на Олидан. Казва, че и двамата щели да ми поискат ръката, но не ръката ми ги интересувала, нито зестрата ми. Каза и още, но устата ѝ е по-мръсна от моето перо, нищо че то е черно от мастилото. И ако наистина ми поискат ръката, какво ще кажа аз? Уж са братя, а никак не си приличат — единият светъл и добър като моя сър Гален, другият тъмен и съблазнителен като Йорг, който го уби.
Снощи пак сънувах. Събудих се в плен на съня, устните ми мълвяха речта му, а сега нищо не помня. Помня само нож, дълъг нож. Знам, че трябва да го използвам. Помня, че Йорг ме е наранил. Редно би било да се върна назад и да прочета дневника си от началото, но по някаква причина ръцете ми не искат да отгърнат първите страници, искат да отгръщат само напред. Това също го сънувах.
Сагеус пак е на вратата. Принцовете чакат.
Не ми харесват очите на този човек.
Горгот е единствен по рода си. Левкротите не ги изливат в калъп. Поразени от отровите на Строителите, те излизат повредени от майчината утроба и се повреждат допълнително и своеобразно през годините след това. Ребрата, които стърчат оголени от гръдния кош на Горгот, са черни и дебели, кожата му е твърда като на животно и по-червена от кръв, а мускулите отдолу се прескачат на възли при всяко движение. И макар че е създаден за война, макар че вдъхва ужас с вида си, Горгот е мой приятел и одобрението му е важно за мен. Същото може да се каже за малцина с нормален човешки образ и повечето от тях са мъртви.
Ден след като пясъците на Тар останаха зад гърба ни и ние поехме през туртанските савани, взех кутията от Макин. Усещах острите ръбове на изгубените спомени през медните ѝ стени, долавях горчилката на отровата, скрита вътре. Веднъж Макин ми беше казал, че ако не изпитваш страх, значи имаш един приятел по-малко. Сега, когато държах неспокоен медната кутийка с гравираните тръни, си помислих, че изглежда най-сетне съм преоткрил този свой изгубен приятел. Въртях я в ръцете си, разглеждах я. Нищо добро нямаше в нея — само мен. А човек трябва да се бои поне малко от себе си, нали така? От онова, на което е способен. Сигурно е адски скучно да знаеш всичко за себе си. Прибрах кутийката на дъното на дисагите си и не я отворих. Не попитах за Катерин. Избрах си един нож от колекцията на Грамло и поведох братята към Хаймски цеп.
Яздехме на север през безкрайната савана, вятърът брулеше пролетната трева, тревожеше я като бурно море, зелени вълни се гонеха безспир. Земя, създадена за коне, за галопиране, за гонитби в тревата между горичките. Оставих Барт да си начеше крастата и двамата препускахме до пълно изтощение, все едно триста дяволи ни гонят по петите. Братята се стараеха да не изостават прекомерно, а и те, като мен, искаха да оставят Тар възможно най-далеч зад гърба си. Там още горяха стари огньове, невидими огньове. След хиляда години връх Хонас, където аз подпалих строителско слънце, може би ще е като Тар — Обещана земя, която един ден ще се върне при хората, но дотогава ще ги убива.
Онази нощ, когато легнахме да спим, за пръв път видях бебето — лежеше мъртво във високата трева до бивака ни. Отметнах одеялото, станах и отидох при него под зоркия поглед на Горгот и на Гог, който вече спеше до него, а не до мен. В тревата нямаше нищо. Долових лъх на парфюм, нещо мускусно. Вдигнах рамене и се върнах при постелята си. Някои неща е най-добре да ги забравиш.
През следващите два дни яздихме покрай брега на река Райм, която тече между Туртан и съседите му на изток. Поречието на Райм някога е било градината на империята, градина, отглеждана грижливо. Ала преместиш ли десетина пъти границите напред-назад през градината, от нея остават само кал и руини.
По някое време прекосихме поляна с древни камъни, стотици изправени камъни в редица, всеки висок и широк колкото едър мъж, покрити с лишеи, високата трева се люлееше в основата им. Били са древни преди Строителите да дойдат, преди гърците дори, така ми беше казвал Лундист. Тревожна сила пулсираше между монолитите и аз поведох братята по-бързо, с риск някой кон да си изкълчи глезена, само и само да се махнем по-скоро от поляната.