Гледал бях на меча като на средство да сееш смърт в тълпа. Докато бродех с братята по пътищата, често се озовавах сред неопитни противници, които предпочитаха да бягат, вместо да се бият, и използвах меча си за клане. Сблъсквал се бях и с по-опитни, разбира се, войници, пратени да ни спрат, добре обучени наемници от охраната на търговски кервани, както и други разбойнически банди, хвърлили око на нашата плячка.
Когато видях поборника на Катерин да се дуелира със сър Макин, и по-късно, когато самият аз се изправих в двубой с принца на Стрела, разбрах каква е разликата между черноработника и артиста. Разбира се, за изкуството си има време и място, най-вече когато не се притесняваш, че някой фермер ще ти излезе в гръб и ще те наниже на вилата си, докато ти се фукаш с мълниеносни атаки и изящни парирания.
Затова ден след ден тормозех Макин да ме учи на меча, трупах сила в правилните мускули, учех се да долавям недоловимото с меча си дори когато го удрят толкова здраво, че едвам го удържаш. И всеки път, когато отбележех подобрение, Макин включваше в учебната програма нещо ново и още по-трудно. Започнах да го мразя този тип, мъничко.
Когато от дълго време размахваш меча и си минал през достатъчно битки, започваш да долавяш нещо като ритъм. Не толкова ритъма на противника си, колкото някакъв общ, вселенски ритъм на различните видове атаки, сякаш очите ти улавят първия намек за всяко движение на противника и го превръщат в музика, в чийто ритъм да танцуваш. Долавях само шепот от този напев, но доловях ли го, Макин изведнъж се стягаше и даваше всичко от себе си, за да удържи на атаките ми. Чувах само отделни фрази от песента, но това беше достатъчно да поддържа огъня на амбицията в мен.
Ако достатъчно дълго пътуваш на североизток от Ренарските планини, рано или късно ще ти се наложи да прекосиш река Райм. Като се има предвид, че реката е поне четиристотин метра широка във всяка своя част, където човек би могъл да я прехвърли, без да води със себе си завоевателна армия, прекосяването ѝ е амбициозно начинание, което изисква съдействието на лодкар.
Има една алтернатива. Мост при свободния град Ремажен. Истинско чудо е, че мост може да прехвърли толкова широка вода, чудо, което реших, че искам да видя с очите си, вместо да се пазаря със собственика на някоя раздрънкана баржа нагоре по течението.
Наближихме Ремажен през Кентроуските възвишения, където пътят лъкатуши през безкрайни тесни долини — повечето от тях каменисти ждрела от онези, в които конете окуцяват. Скуката на пътуването никога не ми е тежала, изминавали бяхме безчет мили в търсене на пакости или плячка, по възможност и двете. След Тар обаче тишината на пътя се превърна в изпитание за мен. Мислите ми се лутаха по тъмни пътеки. Не знам колко начина има да свържа Катерин с липсващ нож и мъртво бебе. Знам обаче, че съм обмислил повечето от тях, и то в подробности. Знаех къде се крие отговорът, но многократно установявах, че не искам да го знам. Е, исках, но не толкова, че да отворя кутията.
15.
Мъдростта на брат Маикал е простичка — той знае, че не е умен, и се оставя на други, по-умни, да го водят. Глупостта на човечеството е, че не прави същото.
Лош сън споходи Гог в сухите каньони на Кентроуските възвишения. Толкова лош, че се изнесохме по тревога, измъкнахме се сънени от подпалените си одеяла и побягнахме от беснеещите огньове. Докато търсехме конете в тъмното и се спъвахме в камъни и трънаци, ждрелото грееше в червено.
— Като се върнеме там, ше завариме едно добре препечено дребно чудовище — каза Райк. Светлината на огъня играеше по лицето му в демонични отсенки.
— Досега не се е горил — отбеляза Грамло, дребен като джудже до великанската снага на Райк.
Далеч пред нас, по-близо до огъня, отколкото ние бихме се приближили, по-близо, отколкото бихме могли да се приближим без риск за живота си, Горгот чакаше пожарът да утихне. Силуетът му на огнения фон обезпокоително напомняше за паяк, оголените му ребра стърчаха като краката на насекомо.
Младия Сим се върна; водеше Барт и собствената си кранта.
— Ако пътувахме през зимата, поне щехме да имаме някаква полза от него. — Кимна към пламъците, вдигна рамене и отведе конете настрани. Сим имаше усет за конете. Някога, в далечното минало, бил конярче при някакъв лорд. Като дете пък изкарал известно време в бордей, където заработвал толкова, колкото и харчел.
Направихме си нов бивак и зачакахме да видим какво е останало от стария.