Когато се върнах там с Горгот, небето тъкмо започваше да просветлява в перлено. Скалите изстиваха и припукваха, а аз усещах нагорещените камънаци дори през подметките на ботушите си. Маикал дойде с нас. Той, изглежда, харесваше момчето.
Заварихме Гог да спи спокойно в почернял кръг, който приличаше на угаснал лагерен огън. Вдигнах единствения фенер, който бяхме успели да спасим от пожара, и момчето стисна очи, преди да се обърне на другата страна.
— Прощавай, че те притеснявам — казах и седнах, но бързо-бързо скочих на крака с опърлен задник.
— Променя се — каза Горгот.
И аз го бях забелязал. Червено-черните ивици на кожата му бяха изсветлели до алено и сиво, цветове едновременно по-светли и по-наситени, формата им също се беше променила и наподобяваше пламъци. Сякаш огънят беше застинал някак върху кожата на детето.
Легнахме да поспим още няколко часа, ние — в новия лагер, Горгот и Гог — в руините на стария. На сутринта дойдоха при нас и Гог хукна към лагерния огън със закуската, сякаш той беше за него нещо ново, което вижда за пръв път. Когато се приближи, пламъците лумнаха алени и водата в тенджерите завря, макар Роу току-що да я беше донесъл от потока.
— Не ги ли виждаш? — попита Гог, когато Горгот го дръпна назад.
— Не — казах аз, докато излизахме от лагера. — И ще е най-добре, ако и ти не ги виждаш. Скоро ще се срещнем с човек, който знае всичко за тези неща. А дотогава ти… карай по-кротко, става ли?
Седнах с тях по-надолу в каньона. Поиграхме на камъчета и пръчки. Когато си на осем, бързо се отърсваш от всичко, в краткосрочен план поне. Гог се смееше, когато печелеше, и се усмихваше, когато губеше. Самият аз още от дете играех с див хъс за победа, но не се сърдех на Гог, че избира лесния начин. Когато амбицията впие зъбите си в теб, губиш способността да се радваш на простичките неща от живота.
— Добро момче. — Маикал подаде на Гог пръчките, които беше успял да извади, без да размърда другите в купчинката, бяха само няколко в мазолестата му ръка. — Лоши сънища.
Това ме накара да се намръщя. Горгот изсумтя.
— Събудихме се със закъснение, всичките… — казах. — Можеше да свърши зле. — Помнех силната топлина, миризмата на опърлено и усилията, с които се откъснах от собствения си кошмар.
Двамата с Горгот открихме отговора едновременно, но той пръв го изрече на глас:
— Сагеус.
Кимнах бавно. Не беше за вярване, че съм бил толкова глупав и че го осъзнавам чак сега. Оказваше се, че Кодин е бил прав, че мнозина ще се опитат да използват оръжие като Гог. Вече два пъти сънният вещер беше обръщал силата на момчето срещу мен. Не успяваше да ме убие в собствените ми сънища и явно се надяваше да го направи чрез сънищата на Гог.
— Значи трябва да побързаме. — Можех да добавя онова за стомната с вода, която се чупела на третия път, но няма смисъл да изкушаваш съдбата. Освен ако нямаш достатъчно голям нож да убиеш и нея.
Закусихме и продължихме. Вече наближавахме Ремажен. Пътниците, които идват откъм Кентроуските възвишения, минават покрай един малък форт на височинка недалеч от реката, нещо като преден пост с изглед към пътя, преди той да завие към града. Вече виждахме светлата панделка на Райм отвъд форта, различавахме и кулите на моста.
Кент и Маикал яздеха от двете ми страни в челото на бандата. Наближихме форта в тръс. Гог седеше зад мен, хванал ме през кръста, а Горгот подтичваше отстрани. Макин и Райк яздеха зад нас и се смееха на нещо. Наумеше ли си да го направи, Макин можеше да разсмее дори Райк. След тях яздеше Грамло, после — Сим и Роу. Сигурно Горгот беше изплашил войниците от форта, макар че от това разстояние едва ли го виждаха добре. Така или иначе, седлото на сивушкото от лявата ми страна изведнъж се опразни.
Дръпнах юздите на Барт и той описа малък кръг, а аз скочих в движение от гърба му доста преди другите от бандата да дойдат на себе си. Късметлийски изстрел, реших. При това разстояние между нас и стените на форта дори добър стрелец с дълъг лък трудно би успял да уцели и къща. Но късметлийска или не, стрелата беше факт — опереният ѝ край стърчеше забит във врата на Маикал от едната страна, острият се подаваш на трийсетина сантиметра от другата и от него капеше кръв. Клекнах до Маикал и той ме погледна с нетипична бистрота в очите.
— Време е за умирачка, брат Маикал. — Не исках да го лъжа. Стиснах ръката му.
Той не сваляше поглед от мен. Другите викаха и обикаляха около нас с конете си.
— Крал Йорг — каза той, но без звук, защото от устата му бликаше кръв. Изглеждаше странно с килнатия си шлем и неочакваната светлина в погледа, сякаш дъските, които бяха хлопали цял живот в главата му, изведнъж се бях наместили. Сякаш е било достатъчно просто да падне от коня. Никога не ме беше наричал „крал“, мислех, че „брат“ е най-сложното понятие, с което може да се справи.