— Брат Маикал — казах аз. Губил бях много братя, но малцина бях гледал в очите, докато умират. Силата се отцеди от ръката му. Маикал се закашля, кръв шурна от устата му, после всичко свърши.
— Какво стана, по дяволите? — извика Макин и скочи от коня си.
Не можех да откъсна поглед от стрелата. Капка кръв висеше тежко от върха ѝ и в нея виждах разкривеното отражение на бебешко лице. Виждах червен нож и Катерин, която върви между гробовете.
„Здравей, Йорг“ — беше казала тя.
— Умрял е. — Кент клекна до мен. — Как? — Стрелата във врата на Маикал явно не отговаряше на въпроса му.
Станах, минах покрай коня на Макин и взех щита от дисагите му. Студ пълзеше в мен, щипеше бузите ми. Взех арбалета на Нубанеца от мястото му на гърба на Барт и проверих двойния заряд.
— Йорг? — Кент се изправи.
— Влизам — казах аз. — И никой няма да излезе жив оттам. Вие оставате тук. Последва ли ме някой, ще го убия. Разбрано? — Не изчаках за отговор.
Изминах стотина метра, преди да излети следващата стрела. Заби се далече вляво от мен. Стрелата, която бе убила Маикал, явно бе изстреляна напосоки, ей така, за всеки случай. Преметнах през рамо арбалета на Нубанеца. Тънки каишки държаха стрелите в жлебовете им.
Различавах четирима мъже на бойниците. След още петдесет метра те стреляха заедно, в залп. Вдигнах щита. Една от стрелите се заби в него, другите изтропаха по камъните.
Фортът не беше голям, беше по-скоро наблюдателница. Трийсет мъже биха се настъпвали по краката вътре, а и по всичко личеше, че гарнизонът не е бил в пълния си състав от години.
Когато навлязох в обсега на лъковете, мъжете във форта най-после събраха кураж. Един се приближи със спокойна крачка към четиримата на стената, момче на не повече от шестнайсет години. Още трима излязоха на бойниците, но не бяха военни — нямаха униформа, просто сбирщина някаква, цивилна. Имаше и други като тях, надничаха през отворите в стената.
— Значи няма да ме пуснете при вас? — извиках им.
— Как е приятелчето ти? — извика един дебелак от стената. Другите взеха да се смеят.
— Добре е — казах. — Конят му се подплаши и го хвърли. Понатъртил се е, но скоро ще стане. — Надникнах над щита си и издърпах забилата се в него стрела. — Това иска ли си го някой? — Чувствах се абсолютно спокоен, ведър дори, и в същото време знаех, че буря лети към мен, препуска насам под сбиращи се черни облаци.
— Ми да. — Половин дузина мъже се бяха струпали зад портата, единият изсумтя и взе да върти колелото. Решетката се вдигаше педя по педя, веригата дрънчеше в жлеба си. Яки мускули се издуваха светли под мръсотията.
Видях как двамина на стената се споглеждат. Изглежда, смятаха да ми вземат и друго, не само стрелата. Тръгнах напред, така че да стигна до портата точно когато решетката се вдигне достатъчно, за да мина под нея, без да се навеждам.
Блъсна ме воня, от която очите ми се насълзиха. Животът на открито разглезва сетивата.
Бурята, която беше препускала към мен през някаква незнайна пустош в главата ми, ме удари щом прекрачих прага на форта. Протегнах стрелата към човека най-близо до мен — слабичък такъв, но с тежка секира в ръка. Човечецът посегна да я вземе и аз му я забих в окото.
Има един момент на затишие, когато се случи нещо такова, когато от нечие око стърчи стрела, а собственикът на окото още не е започнал да пищи. Мъжете, които се възползват докрай от такива затишия, обикновено живеят по-дълго. От неколцината зад портата само един се раздвижи преди писъка, но аз бях по-бърз. Той посегна към мен, а аз го улових за китката и забих щита на Макин в лакътната му става. Завъртях го около себе си, съборих още един тип с тялото му, после главата му се заби в стената. Бързаците често живеят по-дълго, но друг път се озовават първи на опашката.
Отстъпих назад, почти до решетката, която беше започнала да се спуска, тръснах рамо, тежкият арбалет на Нубанеца се залюля под ръката ми и аз го хванах точно под дъгата. Хванах го и стрелях, без да се целя. И двете стрели се забиха в един мъж, което беше прахосничество в известен смисъл, но пък от всичките този тип беше с най-тежката броня, а арбалетът на Нубанеца проби две големи дупки в нея.
Решетката зад мен се затвори с трясък. Усетих повея на движението ѝ с тила си. Четирима в непосредствения ми обсег. Мускулестият при колелото на решетката се оглеждаше трескаво за меча си, онзи, когото бях съборил, пълзеше на четири крака и се опитваше да стане. Другите двама си приличаха като братя, едри мъже с щръкнала коса и развалени зъби. Двамата се хвърлиха към мен, и правилно — когато числеността е в твоя полза, удари противника, преди той да си е извадил желязото.