— Сигур още жонглираш с живота на разни хора, Йорг — каза Тапрут. — Макар и в по-здравословна среда отпреди. — Наля нещо зелено в пет чаши, поравно и без да разлее нито капка.
— Значи си чул за промените около мен? — Взех чашката си. Питието приличаше на пикня със зеленикав оттенък.
— Абсент. Амброзията на боговете — каза Тапрут. — Глей само. — И гаврътна своята чашка с лека гримаса.
— Абсент? От гръцки, нали? Означава „нещо, което не става за пиене“, ако не греша. — Подуших напитката с подозрение.
— Две жълтици бутилката — каза той. — Трябва да е добро, щом е толкоз скъпо, нали?
Отпих. Толкова беше силно, че ти сваляше пластове от езика. Разкашлях се въпреки решимостта си да не го правя.
— Трябваше да ми кажеш, че си принц, Йорг. Знаех си аз, че има нещо по̀ така в тебе. — Разпери показалец и среден пръст и ги насочи красноречиво към очите си. — Глей, глей.
Влязоха Горгот и Гог. Гог изтича напред, Горгот наведе глава да мине под платнището. Тапрут най-сетне откъсна поглед от мен, залюля се назад със стола си и каза:
— Виж, тез двамата веднага ги взимам на работа. Дори да не жонглират. — Махна към трите допълнителни чаши. — Заповядайте, господа, почерпете се.
На пътя има строга йерархия и е добре да я познаваш, помага. На повърхността бизнесът на Тапрут се състоеше от стърготини и салта, танцуващи момичета и танцуващи мечки, но старият циркаджия не ограничаваше дейността си до развлекателния бизнес. Д-р Тапрут обичаше да знае.
Последва кратка пауза, много кратка. Повечето не биха я забелязали, но Тапрут имаше тънък усет за тези неща. Паузата беше знак за братята, че Макин не проявява интерес към поканата. Райк взе първата чаша, Кент Червения — следващата, още една пауза, сетне Роу грабна последната. Гаврътна съдържанието ѝ и се облиза. Роу не би се намръщил и на киселина, стига да е с достатъчно високо алкохолно съдържание.
— Рон, защо не покажеш на Райк и Горгот онова нещо с варела? — предложих аз.
Райк изгълта абсента си, разкриви лице и последва Рон. Горгот и Гог излязоха след тях.
— Хайде и вие, изчезвайте — казах на другите братя. — Току-виж сте научили някой нов трик на арената. — Отпих отново. — Това нещо ще е гадно и за двайсет жълтици на бутилка. Макин — обърнах се към рицаря, — виж поразпитай за моста, става ли?
Братята се изнизаха един по един и двамата с Тапрут останахме сами. Седяхме от двете страни на бюрото и се гледахме в мътната светлина, процеждаща се през брезента.
— Принц Йорг! Глей, глей! — Тапрут се усмихна. Зъбите му бяха като полумесец, разполовил тясното му лице. — И вече крал?
— Щях да си издялкам трон дори ако ме беше родила последната селянка — уведомих го. — Или ако бях син на дърводелец и се бях родил в обор.
— Изобщо не се съмнявам. — И пак тази усмивка, смесица от топлота и тънки сметки. — Помниш ли колко хубаво си живяхме, Йорг?
Помнех. Щастливите дни са рядко явление на пътя. Дните, когато бяхме яздили с цирковата трупа, бяха златни за едно диво дванайсетгодишно момче.
— Кажи ми за принца на Стрела — казах.
— Всички казват, че е велик мъж — отвърна Тапрут. Събра пръсти и притисна върховете им към устните си.
— А ти какво казваш? — попитах. — Сигурен съм, че го познаваш лично.
— Аз познавам всички, Йорг — каза той. — И ти го знаеш. Глей, глей.
Обаче не знаех дали харесвам Тапрут.
— Дори баща ти познавам — каза той.
Рядко изпитвам неувереност в такива неща, но Тапрут с неговото „глей, глей“, с говорещите си ръце, с актьорския си талант и потайните си дела? Трудно е да премериш човек, който знае твърде много.
— Принцът на Стрела — казах аз.
— Добър човек е — каза Тапрут след кратка пауза. — Казва каквото мисли, а мисли хубави работи.
— Светът яде добри хора за закуска — казах аз.
— Сигурно. — Тапрут сви рамене. — Но принцът е мислител, стратег. И има голям ресурс. Флорентинските банкови кланове го харесват. Търговията се развива най-добре в мирно време, знаеш го. Принцът вече разполага фигурите си. Фенландиите му превиха коляно още преди зимата. А той скоро ще добави и нови тронове в списъка си. Само глей. Ако никой не го спре, след няколко години ще потропа и на твоите порти. И на бащините ти порти.
— Нека първо се отбие в Анкрат — рекох. Зачудих се как ли ще приеме баща ми този „добър човек“.
— Брат му пък — каза Тапрут. — Еган…
Тапрут знаеше всичко по въпроса, просто проверяваше дали и аз знам. Гледах го мълчаливо. Нали все това ми повтаряше — глей, та глей.
— Брат му е убиец. Майстор на меча, легендарна фигура почти, и свиреп. Година по-малък е от Орин и винаги ще си остане такъв, слава на боговете. Още абсент?