— Колко стаи има в палата ти, Йорг? — Гласът ѝ дрезгавееше. Сякаш зад усмивката надигаше глава намек за отчаяние.
— Много — рекох. — Повечето са студени и влажни, целите от камък. — Не исках да го удари на молби и да ми развали златните спомени. Нямах представа защо бях дошъл тук, в цирка, какво търсех — информация от Тапрут, да, но не и тук, в тривиалната реалност зад лъскавата маска на сцената. Не знаех за какво съм дошъл, но знаех, че не е за това — не за да видя колко е остаряла Сера и колко е посърнала.
Мълчанието се проточи още миг, после се чу рев, твърде басов и твърде гърлен, за да е на мечка, звучеше повече като гигантска пила, която прокарваш по дърво.
— Какво, по…
— Лъв — каза Сера. Завъртя се с блеснал поглед и ме хвана за ръката. — Ела да го видиш.
И наистина, зад ъгъла, в последната клетка, имаше лъв. Вдигнах арбалета на Нубанеца да погледна релефното изображение върху предпазителя. Звярът в клетката беше проскубан, вярно, и ребрата му се брояха, но мръсната му грива определено приличаше на другата, тази около озъбената муцуна върху арбалета на Нубанеца.
— Виж ти — казах. Нубанеца ми беше казвал, че като малък обикалял опърлени от слънцето савани, където лъвове ловували на глутници, и макар че Нубанеца никога не лъжеше, аз някак не му бях повярвал докрай за това. — Виж ти. — Като никога не намерих какво да кажа.
— Казва се Маседон — обясни Сера и се сгуши в мен. — Публиката го обожава.
— Какво друго си е набавил Тапрут? Грифон? Еднорог и дракон? Пълната колекция хералдически животни?
— Глупчо — прошепна дрезгаво тя. Стара или не, чарът ѝ започваше да ми действа. — Драконите не са истински. — Лека усмивка повдигна ъгълчетата на нарисуваната ѝ уста. Малка уста, създадена за целувки.
Отърсих се. Циркът се оказваше пълен с неща, които се опитваха да ми отклонят вниманието. Неща, на които исках да обърна подробно внимание. Но призраци ме преследваха по петите, а Гог можеше всеки миг да избухне в пламъци, така че…
— Изглежда гладен — казах. — Циркът не може да изхрани главната си атракция?
— Не иска да яде — каза Сера. — Тапрут направо си скубе косата. Както е тръгнало, ще се гътне от глад.
Лъвът ни гледаше, седеше като сфинкс, големите му лапи заровени в сламата. Срещнах погледа на кехлибарените му очи и се запитах какво ли вижда. Сигурно парче двукрако месо, което бяга бавно.
— Иска да ловува — казах.
— Даваме му месо. — Сера поклати глава. — Рон му отсича големи парчета телешко, съвсем прясно, още кървящо. А той го подушва и извръща глава.
— Трябва сам да си го улови — казах. — Не да му го дават даром.
— Това е глупаво. — Тя плъзна пръсти по моите и запали огън в кръвта ми.
— Такава му е природата. — Отклоних поглед. Едва ли щях да спечеля състезание по надглеждане с Маседон дори да имах времето и желанието да пробвам.
— Трябва да го пуснете — казах.
Сера се засмя. Смехът ѝ щеше да е приятен, ако не беше пронизителната нотка в него.
— И какво ще ловува, ако го пуснем? Да го оставим да яде деца?
Далечен вик ми спести необходимостта да отговарям. Далечен вик и огнена колона над централната шатра. Пепелта в загаснал готварски огън наблизо изведнъж се подпали. Пламъкът се изду, като да си беше поел дълбоко дъх, и се превърна в малко огнено човече, не по-голямо от пиле. Човечето се огледа, после хукна към писъка. Изкопаното в земята огнище угасна, проточило тънка нишка дим, овъглени следи се проточиха в тревата след огнения гном.
Сера отвори уста, готова да се разпищи или да се развика, после реши да не прави нито едното от двете и вместо това хукна подир огненото създание.
Аз погледнах още веднъж лъва. Изглеждаше крайно незаинтересуван от врявата.
— Как мислиш, Тапрут дали все още иска Гог в трупата си? — попитах.
Лъвът не ми отговори, само ме гледаше с кехлибарените си очи.
Лъвовете от разказите на Нубанеца бяха великолепни зверове, господари на равнините. Той разбираше защо хора, които никога не са виждали лъвове с очите си, влизат в бой под знаме с техния образ. Слушал го бях запленен как разказва за тях в студените нощи край пътя и се бях заклел някой ден да отида в опърлените от слънцето савани и да видя лъвовете с очите си. Не си ги бях представял затворени в клетка, крастави, налазени от бълхи до някаква двуглава коза.