Един-единствен пирон затваряше вратата на клетката, вързан с тел.
Бях махнал подобен пирон от оковите на Нубанеца преди години, преди цял един свят. Извадих един пирон, а той за същото време отне два живота.
Онзи Йорг би махнал и този пирон. Онзи Йорг би извадил пирона и изобщо не би се замислил за децата, скупчени около гълтача на ножове, за живота и прехраната на танцьорки и акробати. За местните хора или за отмъщението на Тапрут. Но аз не съм като него. Не съм като него, защото умираме всеки ден и всеки ден се прераждаме малко по-различни, докато разликата стане толкова голяма, че вече сме други. По-стари хора със същите дрехи и същите белези.
Грижа ме беше и за децата, и за танцьорките, и за акробатите. Но въпреки това издърпах пирона. Защото такава ми е природата.
— За Кашта — казах аз.
Отворих вратата и си тръгнах. Лъвът щеше да остане в клетката или да излезе на свобода, щеше да ловува или да умре, без значение. Но щеше да го направи по свой избор. Колкото до мен, мостът ме чакаше.
Тръгнах след Сера да видя каква беля е направил Гог.
17.
Брат Сим е приятен за гледане, хубавеляк даже, изящен такъв, и го знае. Под боята косата му е руса като слънцето, под прибулените клепачи очите му са сини, а под небето аз не познавам друг по-потаен, по-мълчалив, по-опасен в миг на най-голяма кротост.
Когато пътуваш на север, от другата страна на река Райм, най-напред се озоваваш в Данско, малкото, което морето не си е взело и където древните викинги са стъпили на брега, клали са безмилостно, а после са се заселили сред онези, които предпочели да преклонят глава пред брадвата вместо брадвата да им я отсече. Всички данци твърдят, че в жилите им тече викингска кръв, но чужденците рядко дават ухо на тези твърдения, поне докато морето не им пресече пътя — тогава изведнъж се сещат, че са попаднали в ледените земи на свирепи хора.
Минахме по моста при Ремажен пешком, повели конете, защото на места металната плетка под краката ни беше надупчена, някои дупки бяха малки, но други можеха да погълнат човек. Сребристият метал не беше разяден от ръжда, а кой или какво беше направило дупките — никой не знаеше. Сетих се за селяка в неговата колиба от надгробни камъни в Перлашез, който живее обграден от възпоменания, но не може да прочете нито едно от тях. Иронията ми е била неуместна, дадох си сметка сега. Всички ние живеем в свят, съграден от надгробните камъни на Строителите, разчитаме несъществена част от техните послания и още по-малко разбираме.
Напуснахме Ремажен без проблеми и пришпорихме конете по Северния път, така че проблемите да не ни застигнат, ако тръгнат след нас. Ферми, гори и села, недокоснати от войната, хубав път и слънце, което напичаше гърбовете ни. Сетих се за Анкрат, за тръстиковите покриви на спретнатите къщи, за цъфналите овощни градини… все неща крехки, неща, които да заличиш с един удар.
— Благодаря ти, че не опожари целия цирк, Гог — казах.
— Съжалявам за огъня, Йорг — каза иззад рамото ми момчето.
— Този път не стана голяма беля — отвърнах. — А и слуховете ще докарат още хора да гледат представленията.
— Видя ли малките човечета? — попита Гог.
— Гномите?
Ноктите му се впиха в кръста ми.
— Не, моите малки човечета, пламъчетата.
— Видях ги. Стори ми се, че искат да те завлекат в огъня.
— Горгот ги спря — каза Гог. Не можах да преценя дали го казва с облекчение, или със съжаление.
— Не трябва да отиваш там. Още не знаеш достатъчно. Първо трябва да се научиш как да опазиш себе си. Как да се върнеш. Точно затова отиваме при Феракинд. Той може да те научи на тези неща.
— Мисля, че съм го виждал — каза Гог. Реших, че не съм го чул добре през тропота на копитата. — Мога да погледна в един огън и да видя през друг — продължи Гог. — И виждам разни неща, всякакви. — Изкиска се и за миг ми прозвуча съвсем като Уилям, онази сутрин, когато се качихме в каретата.
— А той видя ли те? — попитах.
Усетих как кимва зад гърба ми.
— По-добре да не се бавим тогава — казах. — Вече и да искаме, не можем да те скрием от него. Да видим какво има да каже той по въпроса.
Заваля. Типичен пролетен дъжд, студен, който започва внезапно, спира внезапно и освежава света.
Хаймски цеп се намира в Данско. Пътят от крайречните земи дотам не е лек. Яздихме здраво и в крак с пролетта, на гребена на вълната, сякаш самият май яздеше с нас и събуждаше света.