Горгот тичаше до мен неуморен, тежките му стъпала биеха пътя почти като конски копита. Проговаряше много рядко и проговореше ли, аз наострях уши да чуя пестеливите му думи, които той трупаше на склад и така несъзнателно повишаваше стойността им. Горгот беше мислител посвоему, макар че никога не беше отварял книга, нито бе слушал лекциите на учител.
— Защо вечно задаваш въпроси? — попита ме той веднъж. Тичаше и ръцете му се движеха ритмично напред-назад като буталата на голямата машина в Йорк.
— Неизученият живот не си струва да се живее — казах аз.
— Сократ?
— Това пък откъде го знаеш? — попитах невярващо.
— От Джейн — отвърна той.
Изсумтях. Онова дете, Джейн, умееше да излиза от тъмните подземни зали на левкротите, без дори да прекрачва прага към външния свят. Самият аз бях крачил по някои от нейните пътеки и знаех, че пътеките на ума могат да те заведат навсякъде.
— Тя… каква ти беше? На теб?
— Най-голямата ми сестра — отвърна Горгот. — От децата на майка ми само ние оцеляхме, двамата. Другите… — погледна към Гог. — Бяха твърде силни.
— И тя ли беше заклета в огъня? — Помнех призрачния огън, който танцуваше в ореол около нея.
— В огъня, в светлината, в ума. — Горгот ме гледаше с присвити очи. Джейн беше загинала заради мен, заради действията ми, защото по онова време не давах пукната пара̀ ще живее ли, или не. Връх Хонас беше погребал и нея, и некромантката. Но за разлика от Джейн, некромантката оцеля. Де да беше обратното. Чела тепърва щеше да ми плати за Нубанеца и другите братя, които умряха в подземията, но дори моята жажда за мъст щеше да почака. Плановете ми за обозримото бъдеще не включваха разходка до изпепелените руини на Гелет.
— Мама му стара! — Изведнъж се сетих, че е трябвало да питам Тапрут за Мъртвия крал. Вълненията на цирка бяха изтикали това от ума ми. Петнайсетина отрязани глави ми бяха прошепнали името на Мъртвия крал, а аз бях забравил да попитам — какво по-ярко доказателство за силата на стърготините и театралния грим?
Горгот обърна глава към мен, но не попита.
— Кой е Мъртвия крал? — попитах го. Горгот имаше богат опит с некромантите, а кой по-добре от тях би знаел за онзи, що говори с устите на мъртвите.
— Кой е — не знам — отвърна той в ритъма на бързите си стъпки. — Мога да ти кажа нещичко за това какво е.
— Да?
— Нова сила, появила се в сухите места отвъд воала, в мъртвите земи. Говори на онези, които черпят силата си оттам.
— На Чела тоест? — попитах аз.
— На всички некроманти — отвърна Горгот. — Отначало те не искаха да го слушат, но той ги принуди.
— Как? — Чела не ми приличаше на жена, която ще принудиш лесно.
— Със страх.
Изправих гръб на седлото, замислен върху последното. Горгот тичаше мълчаливо до мен, в крак с жребеца ми. Реших, че повече нищо няма да каже, но той ме опроверга:
— Мъртвия крал говори на онези, които се протягат отвъд смъртта.
— И какво да направя, когато проговори на мен?
— Бягай.
Преди време сестрата на Горгот ми беше дала същия съвет. Реших този път да се вслушам в него.
Придвижвахме се бързо и всяка вечер се упражнявах с Макин. Всяка вечер научавах по нещо ново за боя с меч, случваше се и Макин да научи нещо от мен. Като си помислиш, научил бе нещо от мен още в деня на първата ни среща, когато обучаваше скуайъри във Висок замък. Оттогава отношенията ни търпяха странни промени. Уж татко го беше пратил да ме спасява, но от мой спасител Макин бързо се превърна в мой последовател; уж ме следваше, а бързо се превърна в мой учител. Учеше ме не с книги и чертежи като учителя Лундист, а по заобиколния и непряк метод на Нубанеца, метод, който ти влиза под кожата и бавно те променя чрез силата на личния пример.
На четири дни път от Ремажен, насред гола равнина, ни настигна силна буря с леден вятър, сякаш зимата беше решила да се развихри за последно на изпроводяк. Подгизнали от студения дъжд, стигнахме някак по разкаляните пътища до Крайно.
Някой дребен лорд несъмнено наричаше градчето свое, но който и да вардеше Крайно, тази нощ, изглежда, вардеше нещо друго. Изгромолихме, без някой да ни спре, по калдъръма на главната улица и спряхме пред една конюшня — самотен фенер се бореше с мрака зад пелената от дъжд, изливаща се от стрехите на постройката. Конярят се съгласи Гог и Горгот да останат при конете. И слава богу — почтените граждани на Крайно едва ли щяха да посрещнат двамцата с отворени обятия.
— Зазори ли се, тръгваме — казах на коняря, кльощав мъж с надупчено от шарка лице, но само от едната страна, сякаш болестта не е успяла да се прехвърли отдясно на носа му. — Ако заваря зяпачи да се пулят на моите чудовища, ще накарам по-голямото да ти откъсне краката. Ясно?