Ясно му било.
Смъкнахме подгизналите си наметки в някаква безименна кръчма, седнахме пред студено огнище и зачакахме слугинчето да ни донесе бира. Кръчмата беше пълна с мокри хора, повечето дървосекачи, някои пияни като свине, други само смърдящи като свине. Нашата групичка привличаше погледите, доста от тях враждебни, но не толкова, че да не омекнат, отвърнехме ли със същото.
Сим си беше донесъл лирата — поочукан, но иначе качествен инструмент, откраднат преди години от богаташки дом. Извадил я беше от дисагите си и я беше развил с вниманието, което иначе отделяше единствено на оръжията. Бирата ни пристигна и той засвири. Бързопръст беше нашият Сим, и музикален, нотите се търкаляха от лирата на вълни.
Когато след няколко часа излязох от кръчмата и се отправих към леглото си в един хан през улицата, бурята беше отминала. Сим, Макин и половината местни ревяха с цяло гърло „Десетимата крале“. Високият звънлив глас на Сим и ентусиазираният баритон на Макин ме последваха през прага. Акорди от „Глупавата дама“ долетяха през прозореца, докато се пъхах под налазените завивки, нарушавайки спокойствието на бълхи, дървеници и друга гад. Поне бях на сухо. Заспах под тихите звуци на „Мерикански пай“. По-бездарни стихове тури му пепел.
Събудих се много по-късно, в мъртвешките часове на нощта. Песента още звучеше в главата ми, макар всичко друго да тънеше в тишина, ако не броим хъркането на братята.
„В шевито шавай, но в кенефа не давай.“
Тъпотии.
Лунният светлик огря стаята и ми разкри двамина на прага: единият придържаше другия. Макин се извърна да затвори вратата след себе си. Сим вървеше едва-едва, накуцваше сякаш.
— Неприятности? — Надигнах се. Главата ми още се въртеше от бирата.
„Вай, вай, мисамерикан пай.“
Нямах представа защо съзирам неприятности в появата на двама подпийнали братя, но знаех, че неприятностите са факт.
Макин се обърна и свали качулката на фенера, който държеше.
— Намерих го на улицата — каза той. — Преди час го оставих в кръчмата с петима от местните. Други нямаше.
Сим вдигна очи. Пребили го бяха — сцепени и отекли устни, счупен зъб, едното око кървясало. Ако се съдеше по походката му, поне седмица щеше да пикае кръв. Всъщност походката му говореше и за други поражения.
— Взеха ми лирата, братко. — Показа ми празните си ръце. Не помнех откога Сим не ми беше казвал „братко“. Зачудих се какво друго са му взели освен лирата.
Сритах Райк в главата.
— Ставай! — Кент и Грамло вече се надигаха от пода. — Ставайте — повторих.
— Проблеми? — попита Кент като ехо на собствения ми въпрос. Седеше неподвижно в мрака, лунната светлина превръщаше очите му в черни ями. Кент Червения винаги беше готов за неприятности, макар че рядко проявяваше инициатива в намирането им.
Грамло посегна да хване ръката на Сим. Той се дръпна, но Грамло го стисна решително и го заведе до прозореца.
— Дай фенера, Макин. Ще трябва да турнем няколко шева, кат’ гледам.
— Петима значи? — попитах.
Сим кимна мълчаливо.
— Не мога да оставя това така — казах аз.
Макин се обърна рязко и фенерът пропадна педя надолу, сякаш изведнъж беше натежал в ръката му.
— Йорг…
— Взели са лирата — казах. — Това е обида срещу братството. — Реших да впиша гордостта на братството в графата с жертвата. Сим щеше да се засрами, ако го направехме заради него. Макин сви рамене.
— Сим е порязал поне един. На улицата има кървава следа.
— Въоръжени ли са били? — попитах. Познай врага си.
Макин поклати глава.
— Ножове. Подозирам, че вече са се въоръжили и с брадви. А, да, онзи ниският имаше лък. Рече, че обичал да ловува от време на време.
„Вай, вай.“
Метнах сгънатите си одеяла към Райк и тръгнах към вратата.
— Да се захващаме тогава. Ти също ела, брат Сим, ще ти е интересно да гледаш.
Оставих Райк пръв да излезе на улицата, сетне го последвах, като оглеждах тъмните прозорци и линията на покривите. Макин откри дирята от кървави капки, черни под студената светлина на луната, и тръгнахме по нея — покрай църквата, покрай кладенеца, по уличката между кожарската работилница и конюшнята. Хъркането на Горгот долиташе през затворената врата на конюшнята по-силно и от конското пръхтене. Дирята ни отведе покрай някакъв склад, оттам покрай нисък зид и накрая на пасище между градчето и гората. Събрахме се с гръб към някаква плевня на границата с дърветата. Не беше нужно да обяснявам — щом врагът ти има лък, заставаш с гръб към някоя сграда и внимаваш светлината да не улови силуета ти.