Синдри ни поведе по стъпалата към входа. Цялата крепост изглеждаше занемарена и тъжна. Черният прах покриваше всичко. Гъделичкаше гърлото като с перце. Конете на патрула бяха кльощави и мръсни.
— Дукът не иска ли първо да се освежим и чак след това да се представим на вниманието му? — попитах, с надеждата да изкрънкам малко топла вода след толкова време на седлото. А и ми трябваше време да помисля. Да си спомня къде съм чувал името.
Синдри се усмихна широко. Въпреки брадата не беше много по-голям от мен.
— Дукът не държи на тези неща. Тук, в северните дворове, не припадаме от малко мръсотия под ноктите. Нашите лета са твърде кратки.
Свих рамене и го последвах по стълбите. Двама едри войници пазеха на вратата, отпуснали ръце върху дръжките на двуостри брадви, опрени на пода между краката им.
— Само двама да влязат — каза ми Синдри.
Няма лошо да си подсигуриш гърба с верен приятел, особено ако нямаш никакъв друг избор. Така че казах:
— Макин.
С Макин последвахме Синдри в димния сумрак на голямата зала. Отначало тя ми се стори празна: дълги маси върху дървени магарета от полирано тъмно дърво, празни маси, ако не броим една забравена чаша и оглозган кокал от свински бут. Ухание на пламтящо дърво и пиво се смесваше с миризмата на кучета и пот.
В дъното на залата, на дъбов стол с висока облегалка върху отрупан с меки кожи подиум чакаше някой. Синдри ни поведе натам. Плъзнах пръсти по ръба на дългата маса. Дървото беше толкова гладко, че почти очаквах пръстите ми да потънат в него.
— Йорг и Макин — уведоми Синдри господаря си. — Намерени да пътуват на север по вашия път, дук Аларик.
— Добре дошли в Данско — каза дукът.
Гледах го мълчаливо. Едър мъж с много светла коса и брада до гърдите.
Тишината се проточи.
— Водят и едно чудовище — добави притеснено Синдри. — Трол или грендел, достатъчно голям да удуши кон.
Един водоливник нададе вой в главата ми.
— Вие донесохте снежния купол — казах.
Дукът се намръщи.
— Познавам ли те, момче?
— Донесохте снежен купол, играчка на древните. А аз го счупих. — Снежният купол беше рядък дар, нямаше начин дукът да е забравил. Може би дори помнеше копнежа в очите на едно малко момче.
— Анкрат? — Дукът се намръщи още повече. — Йорг Анкрат?
— Същият. — Поклоних се.
— Много време мина, младежо. — Аларик удари с крак по пода и няколко войници влязоха в залата през една врата в дъното. — Чувал съм истории за теб. Благодаря ти, задето не си убил малоумния ми син. — И кимна към Синдри.
— Историите несъмнено са били преувеличени — казах. — Аз не съм лош човек.
Макин покри уж небрежно устата си при последното твърдение. Синдри се намръщи, местеше поглед от мен към Макин и оттам към дука.
— Е, какво те води в Данско, Йорг от Анкрат? — попита дукът. Явно нямаше да губим време с вино и дарове.
— Търся си приятели на север — отговорих. Това не влизаше в първоначалните ми планове, но все пак и на мен ми се случва да харесам някого от пръв поглед. Рядко, но се случва. Харесал бях Аларик Маладон и преди осем години, когато той донесе подарък на мама. Харесах го и сега. — Последните една-две реколти, изглежда, са били слаби по вашия край. Може би и вие се нуждаете от приятел на юг?
— Обичаш простите думи, така ли? — Усмивка раздвижи брадата му. — Къде са ви южняшките финтифлюшки, а? Без „ще ви замоля“? Без „дано ви заварвам в добро здраве“?
— Сигурно тия неща съм ги загубил някъде по пътя — отвърнах.
— Какво всъщност искаш, Йорг от Анкрат? — попита Аларик. — Не си изминал петстотин мили на конски гръб, за да научиш танца с брадви.
— Може би просто съм искал да се запозная с викингите — казах аз. — Но ще ви замоля да ми кажете какво подяжда доброто здраве на таз ваша земя.
Дукът се засмя с глас.
— Истинските викинги имат сол в брадите и лед в косите — каза той. — Наричат ни „фит-фирар“, което ще рече „хора на сушата“, и не ни обичат. Моите предци са дошли тук много отдавна, Йорг. Ще ми се да бяха останали при морето. Може да нямам сол в брадата, но солта е в кръвта ми. Знам, защото съм я опитвал. — Тропна отново и дебела жена с навита на тила плитка донесе бира, рог за дука и две халби за нас. — Когато ме погребат, синът ми ще трябва да купи дълга лодка, да плати да я докарат по море и после да я превозят с каруци от Ошейм. Съседът поръча неговата да я изработят местни занаятчии. Жалка работа — ако изобщо стигне до океана, ще потъне още преди да е излязла от пристанището.