Изпихме бирата. Беше горчива и възсолена, сякаш всичко трябваше да напомня на тези хора за тяхното изгубено море. Оставих халбата си на масата и земята се разтресе, по-силно отпреди, сякаш бе чакала специален знак от мен. Прах се посипа от таванските греди, сноповете светлина от високите прозорци я уловиха в капана си.
— Освен ако не знаеш как да укротяваш вулкани, Йорг, боя се, че няма с какво да помогнеш на Маладон — каза Аларик.
— Феракинд не може ли да ги приспи? — попитах. Чел бях, че вулканите заспивали и понякога спели стотици години, преди да се пробудят отново.
Аларик вдигна бухлата вежда. Синдри се изсмя.
— Точно Феракинд ги ръчка. Боговете да го убият.
— И вие още не сте му потърсили сметка? — попитах невярващо.
Дукът на Маладон погледна към камината, сякаш не беше изключено в жарта да клечи враг.
— Огнен маг не можеш уби, истински огнен маг. Той е като летен пожар в суха гора. Уж си стъпкал пламъците, а те пламват отново от нажежената пръст.
— Защо го прави? — Гаврътнах последните няколко глътки от солената бира и изкривих лице. Беше гадна почти колкото абсента.
— Такава му е природата — каза Аларик и сви рамене. — Когато човек гледа твърде дълго в огъня, и огънят го поглежда. И изгаря онова, което го прави човек. Мисля, че той говори с йотнаря зад пламъците. Иска да докара втори Рагнарок.
— И вие ще му позволите да го направи? — попитах. Малко ме интересуваха йотнарите и другите духове. Посегнеш ли твърде надълбоко в нещо, било то огън, небе или смърт дори, със сигурност ще намериш създанията, които винаги са живели там. Как ще ги наречеш е без значение. — Чувал съм, че няма проблем, който данците да не съсекат с брадва. — Опасно е да подлагаш на съмнение куража на един мъж в собствения му дом, особено ако мъжът е викинг, но това място определено имаше нужда някой да го разтърси.
— Първо го виж, преди да ни съдиш, Йорг — каза Аларик и отпи от рога.
Очаквал бях по-разгорещен отговор, гневен дори. Дукът изглеждаше уморен, сякаш и в него нещо бе догоряло.
— Всъщност точно с него дойдох да се срещна — казах.
— Аз ще те заведа — каза без колебание Синдри.
— Не — също толкова твърдо заяви баща му.
— Колко сина имаш, дук Маладон? — попитах аз.
— Колкото виждаш — отвърна той и кимна към Синдри. — Имах четирима. Тримата по-големи изгоряха в Хаймски цеп. По-добре си върви вкъщи, Йорг Анкрат. Нямаш работа в планината.
18.
Синдри ни настигна на четири-пет мили от бащината си крепост. Оставил бях Макин при дука. Макин умееше да намира общи теми за разговор и да създава приятелства. Оставих и Райк, иначе щеше постоянно да мрънка, че го карам да катери баири, а и защото кой по-добре от Райк можеше да покаже на данците истинска викингска ярост? Оставих и Кент Червения заради северняшката му кръв по бащина линия и защото искаше местните занаятчии да му направят хубава бойна брадва.
— Добра среща — рекох, когато Синдри се появи на кон между боровете. Изобщо не се бях съмнявал, че ще ни последва. Всъщност смятах, че ще ни настигне по-рано, а той се появи точно когато полегатите склонове и гъстата гора останаха зад нас.
— Имаш нужда от мен — каза той. — Познавам чудесно планината.
— Така е, определено се нуждаем от теб — отвърнах.
Синдри се усмихна широко. Свали шлема и изтри потта от широкото си чело. Дишаше тежко от усилната езда.
— Казват, че си унищожил половината Гелет — подхвърли. Изглежда, не му се вярваше.
— Една пета по-скоро — казах аз. — Слуховете са склонни да преувеличават.
Синдри се намръщи.
— На колко години си?
Усетих как братята изтръпнаха. Понякога ме дразнят с това — убедени са, че ще убия всеки, който ме погледне накриво.
— На достатъчно, за да си играя с огън — казах и посочих най-големия връх пред нас. — Онзи там е вулкан. Издава го пушекът. Другите какви са?
— Онзи е Лорголт. Три от другите също са проговаряли през последните двайсетина години — каза той. — Локи, Минрир и Валас. — Посочи ги поред. Над западния склон на Валас се рееше прозирен дим или може би пара. — В най-старите ни книги, едите, пише, че Халрада е бащата, а другите четирима са негови синове. — Посочи ниския масив на Халрада. — Той обаче не се е събуждал от векове.
— Да идем там тогава — казах аз. — Да огледаме един спящ гигант, преди да сръчкаме друг, дето не спи.
„Това не са хора, Йорг — беше ми казал Макин, преди да тръгнем. — Не са врагове. Не можеш да се биеш с тях.“