Заварихме Сим и Грамло да пафкат лула, полегнали доволно на припек.
Колкото повече наближавахме, толкова по-трудно различавахме входовете на пещерите. Черни отвори в черна скала. Различих три отвора, единият толкова голям, че вековен дъб да порасте в него.
— Нещо живее вътре — каза Горгот.
Огледах се за признаци — кости или животински изпражнения около отворите.
— Нищо не виждам — казах. — Защо мислиш, че нещо живее вътре?
Лицето на Горгот не беше създадено да изразява емоции, но сега хребетите и ждрелата по физиономията му се разместиха в израз на недоумение.
— Чувам ги — каза той.
— Само аз ли имам слабо зрение и тапи в ушите? Чувам единствено вятъра. — Спрях и затворих очи, както ме беше учил Лундист. Потопих се в звука на вятъра. Отворих се за шумовете на планината. Отброих ударите на сърцето си, ритъма на дишането. Нищо.
— Чувам ги — повтори Горгот.
— Да си отваряме очите тогава — казах аз. — Време е да вкараш в употреба лъка си, брат Роу. Добре, че не похаби стрела по онази птица.
Спънахме конете и се приготвихме. Аз извадих меча си от ножницата. Синдри свали брадвата от гърба си — хубаво оръжие със сребърна резба по острието. Тръгнахме в плътна група. Поведох ги срещу вятъра, стар навик, който ми струва отклонение от половин час. Когато скъсихме разстоянието до петдесетина метра, вятърът донесе лъх от пещерните обитатели — животинска воня, слаба, но много гадна.
— Нашите приятели добре си вардят предния двор — казах аз. — Няма следа от мечки или планински котки. Все още ли ги чуваш, Горгот?
Той кимна.
— Говорят за храна и за битка.
— Става все по-интересно — подхвърлих. Все така не чувах и звук.
Приближихме се бавно до големия отвор, ограден от два по-малки и няколко пукнатини, през които би могъл да се промуши човек. Сега, когато стоях пред пещерата, ми се струваше невъзможно, че не я бях видял от склона отсреща. Ако не броим един оглозган кокал, натикан между два камъка, нямаше и следа от обитателите. Освен вонята.
Горгот влезе пръв. Носеше на колана си импровизирано млатило — три дебели вериги с остри шипчета, закрепени към дървена дръжка. Кожена престилка пазеше краката му от шиповете. Никога не бях виждал Горгот да хваща млатилото си, а и той незнайно как изгледаше най-страшен без оръжие. Гог вървеше след Горгот, аз и Синдри вървяхме от двете страни на момчето, после — Сим и Грамло, последен вървеше Роу и оглеждаше всичко с подозрение.
— Не можем да влезем много навътре — каза той. — Нищо не се вижда. — Не изглеждаше притеснен обаче.
Гог вдигна ръка и от пръстите му изригнаха пламъци. Роу изпсува под нос.
Погледнах назад към планинските склонове. Ветрилото камънаци и пръст пред пещерния отвор ми напомняше нещо. Безредни мисли се ръгаха в задните отдели на мозъка ми, боричкаха се за форма, за думи, с които да се облекат.
— Влизаме — казах аз. — Не много навътре. Колкото да чуя каквото чува Горгот. — Оказал се бе прав за пещерите.
Влязохме. Тунелът под краката ни беше посипан с камъчета и пръст, но стените бяха гладки, лъскави почти. Сенките подскачаха и танцуваха, светликът от пламтящата ръка на Гог уголемяваше гротескно сянката на гиганта. След петдесетина метра стигнахме до кръгла зала. Тунелът продължаваше от другата ѝ страна, но стръмно нагоре, почти като склоновете навън. Танцът на сенките по гладките стени ми напомни за катедралата в Шартрьоз.
— Платон е бил в такава пещера — казах аз. — И е видял целия свят на стените ѝ.
— Моля? — попита Синдри.
Поклатих глава.
— Виждаш ли това? — Посочих една вдлъбнатина в скалата, сякаш гигант е притиснал палец в кал и е оставил отпечатъка си.
— Какво е това? — попита Гог.
— Не знам — отвърнах. Но ми изглеждаше познато. Като кръгла дупка в речно легло, от онези, които причинява ерозията.
Изтичах до тунела в другия край на залата и застанах на входа му. Тези проходи не бяха направени от хора, нито от тролове, грендели, гоблини, духчета или призраци. Въздухът беше почти неподвижен, но не съвсем, усещах го как пълзи откъм тунела. Студен въздух. Много студен.
— Йорг — каза Роу.
— Мисля — отвърнах, без да поглеждам назад.
— Йорг! — пак каза той.
Обърнах се. В отвора на тунела, през който бяхме дошли, стояха два трола. Казвам тролове, защото приличаха на троловете от моите представи, а не на буцестите камъни, с които данците декорираха ландшафта — не, тези бяха стройни и опасни създания, с тъмна кожа, релефни мускули и дълги крайници, които завършваха с черни нокти като на граблива птица. Трудно бе да се прецени ръстът им, защото бяха приклекнали, но едва ли бяха по-ниски от два метра и половина, три дори. Движеха се бързо и целенасочено, близо до стената.