Върнахме се в крепостта на дук Аларик рано сутринта, петлите пееха, а сенките се протягаха в тревата пред нас сякаш да ни посочат пътя. Ниска мъгла висеше на парцали около стволовете на дърветата, завихряше се при всяка стъпка на конете. Прислугата вече се беше раздвижила, слуги притичваха между голямата зала и кухните, конярчета подготвяха коне за езда, един пекар пристигна от близкото село, натоварил каруцата си с топъл хляб.
Две момчета от конюшнята дотичаха да вземат животните ни. Плеснах Барт по задницата, преди да го отведат. Заваля дъждец. Нямах нищо против.
Дъждът се усилваше и каменният градеж лъщеше под ласката му. Каква дума само. Лъщи. Сребърни вериги около свещени дървета, устни, готови за целувка, роса върху паяжина, пот върху женски гърди. Лъщи, лъщи, пищи. Повтаряш го, докато значението се размие, изчезне. Но дори лишена от смисъл, думата звучи някак вярно, хармонично. Дъждът караше каменния градеж да лъщи. Не да блести, нито да свети, а да лъщи — лъщяха стените, лъщеше мокрият калдъръм, канавките гъргореха, понесли мръсотията и опадалите листа, листата и мръсотията оформяха въртопи и бързеи, препускаха към тъмни и гладни гърла, потъваха в паст от каменни зъби. Сламка преплува край краката ми, поела по най-бързата лента — дълга лодчица върху бяла вода, подскачаше, гмурваше се, изплуваше, стигна до шахтата, завъртя се два пъти и изчезна.
Понякога светът забавя ход и тогава забелязваш малките неща, сякаш стоиш между два удара на вселенското сърце. И преди бях изпитвал нещо такова — с Корион, със Сагеус, с Джейн дори. Въздухът тежеше, пропит с металическата миризма на дъжда. Мислех си за следното: ако поостана тук, под проливния дъжд, дали той ще увие в капки един сив живот и ще му придаде блясък? Дали да не поостана, с разперени ръце и вдигнато лице? Ще ме измие ли дъждът? Или петната ми са твърде дълбоки?
Слушах го как вали, как барабани, капе, трополи и почуква. Другите се движеха около мен, подаваха юзди, сваляха дисаги, изобщо — занимаваха се с живота, сякаш не забелязваха, че аз съм пристъпил встрани от такива неща. Сякаш не можеха да я усетят, нея.
Райк се появи откъм голямата зала, плетеше крака и търкаше сънено очи.
— За бога, Райк — казах. — Нямаше ни само ден. Кога успя да си пуснеш брада, човече?
Той вдигна рамене и почеса четината си, достатъчно голяма да потънат пръстите му в нея.
— Когато си в Рим…
Подминах съмнителните му географски познания и крайно учудващия факт, че изобщо знае израза, и зададох един по-очевиден въпрос:
— Защо си станал? — Райк винаги изпълзяваше последен от завивките и не преди да си го сритал, заплашил или примамил с нещо неустоимо.
Той спря да се чеше по брадата и вместо това взе да се чеше по главата. Синдри се върна от конюшните и го плесна по рамото.
— Брадата му отива. Ще направим викинг от него, о, да!
Райк се намръщи.
— Тя рече да се срещнете в края на езерото.
— Коя?
Все така намръщен, Райк вдигна рамене, обърна се и тръгна назад към залата.
Погледнах към езерото. На брега, неясна през пелените дъжд, имаше шатра, юрта по-скоро, пожълтяла от старост. Тънка нишка дим се издигаше от отвора в средата. Странното усещане идваше оттам. Там ме чакаше тя.
Синдри също гледаше към езерото и юртата.
— Това е Екатри, вьолва от Севера. Идва рядко. Откакто се помня, е идвала само два пъти, и то когато бях малък.
— Вьолва? — попитах аз.
— Знае разни неща. Вижда бъдещето — обясни Синдри. — Вещица. Нали така ги наричате вие? — Смръщи вежди. — Да, вещица. Най-добре върви, щом те е повикала. Не я карай да чака. Може пък да ти предскаже бъдещето.
— Отивам — рекох. Понякога чакаш и наблюдаваш, друг път скачаш право в устата на вълка. А и малко можеш да научиш, когато гледаш една шатра отвън.
— Ще се видим вътре — каза Синдри, кимна към залата, ухили се и изтръска дъжда от брадата си. Самият той несъмнено щеше да събуди веднага баща си и да му каже за троловете и Горгот. Какво ли щеше да види в това добрият дук? Не знаех. Може би вещицата щеше да ми каже.
Земята се разтресе отново, докато вървях по брега, и водата затанцува. Вече надушвах дима от шатрата на вещицата. От него ми загорча в устата, сетих се за вулканите. Вятърът се усили, навяваше дъжда право в лицето ми.
Веднъж старият учител Лундист ми беше разказал за ясновидците, врачките и гадателите, които пресмятали живота ни според бавното движение на планетите в небето.