— Колко думи ще ти трябват, за да разкажеш историята на живота си? — беше ме попитал той. — Колко, за да я разкажеш до днес, и още колко, за да я разкажеш до края?
— Много? — Ухилих се и погледнах през тесния прозорец към двора, портите и нивите отвъд градските стени. Краката ме сърбяха да хукна навън и да подгоня едно или друго, преди слънцето да е залязло.
— Това е нашето проклятие. — Лундист удари с ръка по масата, надигна се от стола и се изправи с пъшкане. — Хората са обречени да повтарят грешките си безкрай, защото се учат само от опит.
Взе стар ръкопис с пиктограмите на своя народ и го разстла на масата. Имаше и рисунки, шарени и интересни, в източен стил.
— Това е зодиакът — каза Лундист.
Сложих пръст върху дракона, уловен с няколко смели щрихи в златно и червено.
— Този.
— Животът ти е предопределен от мига на раждането, Йорг, и не е въпрос на избор от твоя страна. Всички думи на твоята история могат да бъдат заменени от една дата и едно място. Къде са били планетите в онзи момент, накъде са били обърнати лицата им, кои от тях са гледали към теб… тази конфигурация представлява ключ и този ключ отключва живота ти — каза той.
Не разбрах дали се шегува. Лундист беше човек търсещ и любопитен, човек на логичната мисъл и внимателната преценка, човек търпелив и с тънък усет за нещата. Всичко това ми се струваше безсмислено обаче, ако пътят ни наистина е предначертан от люлката до орисания ни край.
Неусетно бях стигнал до юртата. Спрях рязко, преди да съм нахлул вътре през стената. Заобиколих да намеря входа и влязох без предупреждение. Вещицата така или иначе уж знаеше бъдещето.
— Чуй — каза тя, когато отметнах платнището и прекрачих в смрадливата шатра, пълна с кожи и провесени от тавана мъртви неща.
— Чуй — повтори, когато отворих уста да кажа нещо.
Така че аз седнах с кръстосани крака под провесените трупове, слушах и мълчах.
— Браво — каза тя. — По-добър си от другите. По-добър си от всички онези наперени и шумни момчета, които изгарят от нетърпение да станат мъже, но чуват само думите, произнесени от собствените им усти.
Слушах сухото хъхрене на гласа ѝ, слушах скърцането и плющенето на шатрата, упоритото трополене на дъжда, негодуванието на вятъра.
— Слушаш, виждам, но чуваш ли? — попита тя.
Наблюдавах я. Остаряваше грозно и сумракът в юртата не можеше да го скрие. Вещицата ме наблюдаваше на свой ред, но с едно око; другото беше затворено и потънало дълбоко в сивите гънки на плътта ѝ, а по бузата ѝ се стичаше гъст като сопол секрет.
— Дано изглеждаш по-добре от мен, когато чукнеш деветдесет зими — изкиска се тя. Явно и с едно око виждаше достатъчно. — Първите петдесет бяха тежки, в земите на огън и лед, където живеят истинските викинги.
На вид изглеждаше по-скоро двестагодишна, кожата ѝ се беше свлякла надолу, бръчките приличаха на земни пукнатини, за брадавиците да не ви разправям. Само очите ѝ изглеждаха млади и това ме разочарова, защото бях дошъл да търся мъдрост.
— Чувам — рекох. Задържах въпросите си, защото вече се бях досетил, че хората идват при нея с въпроси. Ако тя наистина знаеше отговорите, значи нямаше нужда да я питам.
Вещицата бръкна в пластовете дрипи и кожи около кръста си. Вонята на мига се засили и едва не повърнах. Когато костеливата ѝ ръка се появи отново, тънките сбръчкани пръсти стискаха стъклено бурканче с някаква течност вътре.
— Строителско стъкло — каза тя и облиза устните си с бърз розов език, който ми се стори някак неприличен на фона на сбръчканата ѝ уста. Хвана бурканчето с две ръце. — Жалко, че сме изгубили това изкуство. И пет седмици да яздиш, не ще откриеш човек, който може да изработи такова нещо. А ако го пусна върху камък, от ниско дори… край! Ще стане на стотици безполезни парченца.
— Колко е старо? — попитах аз. Въпросът ми се изплъзна въпреки решимостта ми да мълча.
— Десет века, може би дванайсет. Замъци са ставали на руини за това време. Статуи на императори са падали и лежат погребани в земята. А това… — Тя вдигна бурканчето. В зеленикавата течност вътре плуваше око и се въртеше бавно. — Още си е цяло и непокътнато.
— Това твоето око ли е? — попитах.
— Моето. — Погледна ме с живото си око и остави буркана с другото на рогозката до себе си.
— Размених го за мъдрост — каза тя. — Както е направил Один при кладенеца на Мимир.
— И получи ли мъдрост? — попитах. Въпросът може и да беше нахален от устата на едно четиринайсетгодишно момче, но тя беше поискала да ме види, а не аз — нея, освен това колкото повече седях в шатрата, толкова по-дребна и стара ми се струваше вещицата.