Тя се ухили и ми показа самотен изгнил зъб.
— Открих, че би било мъдро да оставя окото си на мястото му, до неговото дугарче. — Окото падна на дъното на буркана и спря да се върти. Гледаше вляво от мен.
— Виждам, че си водиш бебе — каза тя.
Погледнах встрани. Бебето лежеше мъртво, мозък се стичаше от счупения му череп, нямаше много кръв, но малкото налична грееше в яркочервено по белия му скалп. Рядко го бях виждал така ясно, съвсем като истинско, но прибулената светлина в юртата на Екатри сякаш бе създадена за призраци. Не казах нищо.
— Покажи ми кутията — каза Екатри и протегна ръка.
Извадих я от мястото ѝ под нагръдника ми. Протегнах я към вещицата, но я стисках здраво. Екатри посегна да я вземе, по-бързо, отколкото подобава на старица, после ахна и дръпна ръката си.
— Силна е — каза тя. Кръв се стече по пръстите ѝ от десетина малки ранички като от убождания. Не беше за вярване, че в костеливите ѝ пръсти има достатъчно кръв, че да потече.
Прибрах си кутийката и казах:
— Да те предупредя, че не вярвам на хороскопи и такива работи.
Тя облиза отново устни и не каза нищо.
— Аз, между другото, съм коза — продължих. — Точно така, тъпа коза. Отвъд Източната стена има цял народ, който твърди, че съм роден в годината на козата. Хич не ща и да чувам за система, която ме обявява за коза. Хич не ми пука колко древна била цивилизацията им.
Вещицата разклати леко бурканчето и каза, сякаш изобщо не се бях обаждал:
— Вижда в други светове, окото.
— Това хубаво ли е? — попитах.
Тя посочи живото си око и каза:
— Това също вижда в други светове. И вижда по-ясно. — Измъкна изпод чергите кожена торба и я остави до буркана. — Рунически камъчета. Ако идеш на изток и се изкатериш по онази велика стена, може и да станеш козичка. Тук, на север, руните ще разкажат твоята история.
Държах си устата затворена, спомнил си със закъснение за решението, което бях взел. Вещицата или щеше да ми каже бъдещето, или да не ми го каже. Онова, което ми кажеше, без да я насочвам с въпроси, можеше и да е истина.
Тя извади ръка от торбата — сиви огладени камъчета потропваха тихо в шепата ѝ.
— Йорг Анкрат — прошепна тя името ми в шепата си, после пусна камъчетата. А те сякаш падаха часове, преди да стигнат до чергата, всяко се въртеше бавно, ту в едната, ту в другата посока, изобразените руни се показваха и скриваха. Когато най-сетне паднаха, паднаха като наковални. И до днес чувствам сътресението от сблъсъка. Чувствам го с костите си.
— Руната на Перт за начало — каза тя. — Турисаз. Уруз, сила. — Бутна ги настрани, сякаш не бяха важни. Обърна друго камъче. — Унджо, радост, с лицето надолу. А тук, Кано, руната на отварянето.
Поставих пръст върху Турисаз и вьолвата всмука шумно дъх през сивите си венци. Намръщи се и перна ръката ми. Камъчето беше студено на пипане, нейната ръка — по-студена, кожата и тънка като хартия. Не беше назовала руната на езика на империята, но аз поназнайвах старата северна реч от книгите на Лундист.
— Тръните — казах.
Тя ме перна отново и аз дръпнах ръка. Пръстите ѝ литнаха бързо над другите камъчета, брояха ги. После тя ги загреба в шепа, прибра ги в торбата и каза:
— Стрели има пред теб.
— Ще ме прострелят?
— Ще си живееш щастливо, стига да не счупиш стрела. — Взе бурканчето и го вдигна, така че очите да се погледнат, живото и мъртвото. Потръпна. — Отвори портите си. — В другата ѝ ръка видях руната Унджо, сякаш старицата не я беше върнала в торбата. Радост. Обърна я с празната страна нагоре. — Или не ги отваряй.
— За Феракинд какво ще ми кажеш? — попитах. Стрелите не ме интересуваха особено.
— Той ли! — Изплю нещо тъмно и гъсто върху дрипите си. — Не ходи там. Дори ти би трябвало да го знаеш, Йорг, с тъмното си сърце и празната си глава. Изобщо не се доближавай до този човек. Той гори.
— Колко камъчета имаш в торбата, старо? — попитах. — Двайсет? Двайсет и пет?
— Двайсет и четири — отвърна тя и сложи ръка върху торбата. От пръстите ѝ още течеше кръв.
— Не са много думи това, за да разкажеш с тях историята на човек — отбелязах.
— Човешкият живот е просто нещо.
Усетих ръцете ѝ върху себе си, макар едната да лежеше върху торбата, а другата да държеше бурканчето. Усетих ги как ме щипят, ръчкат, ровят в спомените ми.
— Недей — казах. Позволих на некромантското в мен да се надигне, усетих възкиселия му вкус в гърлото си. Мъртвите неща по тавана взеха да се гърчат, една суха лапа сви нокти, сплетени в черна плитка човешки черва се заизвиваха като змийчета, нищо че отдавна бяха изсъхнали.