Залата тънеше в сенки, макар сивото утро да промушваше пръсти през високите прозорци, а по колоните още да горяха лампи. Аларик Маладон изглеждаше внушително на трона си, образ и подобие на легендарните владетели от зората на времето.
— Дано Макин не ви е досаждал с историйките си. Има навика да лъже безобразно — казах аз.
— Значи не си бутнал командира на бащиния си страж във водопад, така ли? — попита дукът.
— Е, може и да…
— Нито си обезглавил некромант и си изял сърцето му?
Макин изтри пяната от мустака си и се загледа в едно куче, което глозгаше кокал. Всички братя бяха пощурели по лицевото окосмение и си отглеждаха я брада, я мустаци. Мисля, че косматите данци им внушаваха чувство за малоценност.
— Е, понякога казва и нещо вярно, но все пак бъдете нащрек с него — казах аз.
— Зарадва ли те с нещо Екатри? — попита дукът. Тези северняци определено обичаха да хващат бика за рогата.
— Не би ли трябвало това да си остане между мене и нея? Чувал съм, че е лош късмет да го разкриваш пред друг.
Аларик вдигна рамене.
— И как да разберем дали гадателката познава, ако никой не казва какво е чул от нея?
— Мисля, че целта ѝ беше да ми предаде едно послание отпреди стотина години. Посланието гласи да се хвана за палците на краката и да си подложа задника на Стрелянския принц.
Макин изпръхтя в бирата си, а неколцина от северняците май се ухилиха. Казвам „май“, защото е трудно да прецениш какво точно се случва зад паравана на гъста брада.
— И аз чух нещо от този род — каза Аларик. — Ясновидец от фиордите, с лед във вените и остро око за написаното с топла карантия. Той ми каза, че старите богове и белият Христос били на едно мнение по въпроса. Дошло е време за нов император и той ще се пръкне от семето на стария. Сред Стоте се говори, че тези знаци сочат към Стрела.
— Принцът на Стрела може да ми целуне брадвата — каза Синдри. Не го бях видял в сенките зад охраната на баща му.
— Ти не си го виждал, синко — каза Аларик. — Чувал съм, че прави впечатление.
— Ще устоят ли вашите порти, ако принцът дойде на север? — попитах.
Дукът се ухили.
— Харесваш ми, момче.
Преглътнах това с „момчето“.
— Винаги съм смятал, че кръвта на империята извира от Севера — каза Аларик. — Винаги съм мислил, че данец трябва да вземе императорския трон, да го вземе с брадва и огън, и че може би е писано аз да съм този човек. — Отпи дълга глътка от халбата си, после ме погледна и вдигна високо едната си бухлата вежда. — Как ще устоят твоите порти, ако някой слънчев ден принцът потропа на тях?
— Това, приятелю мой, ще зависи от разни неща, например колко слънчев е слънчевият ден, за който говориш. Но аз открай време мразя да ме побутват, особено да ме побутват гадатели и вещици, или отколешни мъртъвци с думите си, или по силата на предсказания, основани върху движението на планетите, или нумеролози с тяхната странна математика, или защото някой бил видял нещо в карантиите на заклана овца — отвърнах.
— От друга страна — каза Аларик, — въпросните предсказания са много стари. Пътят на новия император е предначертан преди стотина и повече години. Може би принцът на Стрела е предреченият.
— Старите хора говорят за старите думи със страхопочитание. Аз казвам, че старите думи са изхабени и не струват. По-добре млада невеста в леглото, отколкото дърта вещица — казах, като си мислех за Екатри. — Всеки глупак може да надраска нещо на плоча и ако никой не прояви здравия разум да изчисти плочата, след хиляда години драсканиците се превръщат в древна мъдрост.
Воините взеха да кимат, стори ми се, че съзирам още усмивки сред растителността.
— Посланието, което ми предаде Екатри, ѝ е било продиктувано от Скилфар. На север. — Това бързо-бързо изтри усмивките.
Аларик се намръщи.
— Ледена вещица на север, огнен маг на прага ни. Викингите са родени в земя на огън и лед и черпят силата си от борбата с тези две стихии. Човек сам пише историята си, Йорг. Добре е и ти да напишеш своята.
Харесвах го този тип. Посегнеха ли играчите да преместят дука на Маладон върху дъската си, току-виж изгубили някой и друг пръст.
Подът се разтресе, вибрацията стигна чак до корените на зъбите ми, смълча всички ни, докато трусът отмине. Лампите не се залюляха, само се разтресоха на куките си и сенките се размазаха.
— Как ти хареса Хаймски цеп? — попита Аларик.
— О, супер — отвърнах. — Обичам планините.
Купчината пепел от снощния огън в голямата камина димеше кротко. Сетих се за връх Валас и парата, която се стелеше по склоновете му.