Тръгнахме към Хаймски цеп в обятията на прекрасна пролетна утрин. Пешком. Свикнал бях с Барт и не исках да го оставям сам-самичък на разни вулканични склонове. Троловете едва ли питаеха предразсъдъци към конското месо. Самият аз обичам конско.
Синдри ни настигна след половин миля, плитките подскачаха на гърба му, конят му се беше запенил.
— Връщай се, Синдри. Този път отивам само с двамата хубавци — казах му.
— Ще ви придружа до края на гората, за всеки случай.
— Гората ли? Прекосихме я без проблеми предния път.
— Защото ви следях от разстояние — ухили се той. — Ако се бяхте отклонили, щях да ви върна на правия път. Но вие извадихте късмет.
— И от какво да ме е страх в гората? — попитах. — От зелени тролове? Гоблини? От самия Грендел? Вие, данците, имате повече таласъми от цялата останала империя взета заедно.
— От боряните — каза той.
— Добре ли горят? — попитах.
Синдри се разсмя, но после пак стана сериозен.
— В гората има нещо, което източва кръвта на хората и я заменя с борова смола. Това не ги убива, но ги променя. — Посочи очите си. — Бялото става зелено. Не им тече кръв. Не се плашат от брадви.
Свих устни.
— Добре де, преведи ни през гората. Днес си имам достатъчно работа. Ако толкова много ме искат, твоите боряни ще трябва да дойдат в моята планина и да се наредят на опашка.
И така, продължихме пешком, Синдри водеше коня си за юздата и подбираше безопасни пътечки, а ние гледахме дърветата изпод вежди.
По обяд гората се разреди и отстъпи пред стръмен пущинак. Газехме през поляни от папрат, висока до кръста и прошарена с бодлив прещип, който не пропускаше случай да закачи дрехите ни, земята беше обрасла с пирен, който ни спъваше на всяка крачка и вдигаше облаци от семена.
Не се наложи да връщам Синдри.
— Ще ви изчакам тук — каза той и си отъпка местенце в папратта на един слънчев склон. — Късмет с Феракинд. Ако го убиете, ще имате поне един приятел в Севера. Хиляди всъщност!
— Не съм дошъл да го убивам — казах аз.
— Може би така е най-добре — отвърна Синдри.
Свъсих вежди. Ако мои трима братя бяха загинали в Хаймски цеп, определено щях да имам сметки за уреждане с човека, който се разпорежда там. Данците обаче май не правеха разлика между Феракинд и вулканите. За тях да търсиш отмъщение срещу Феракинд беше като да млатиш скала с чук, задето приятелят ти е паднал от нея.
Поведох левкротите към Халрада, по същите пътеки и баири, които бях изкатерил първия път. Колкото по-високо се изкачвахме, толкова по-силен и студен ставаше вятърът. Слънцето грееше жизнерадостно и не предвещаваше буря. Ако това се окажеше последният ден от живота ни, поне щеше да е хубав.
Влачехме се по дълга клисура, поръсена с черна пепел и нашарена от застинали потоци лава, древните реки още се различаваха в твърдата скала. Далеч над нас самотна овчарска колиба се гушеше миниатюрна във великанската прегръдка на планината. Сигурно бе построена по времето, когато тревата е намирала сили да пусне корени тук. Облак премина невидим в синьото небе, закри за миг слънцето и сянката му се плисна на вълнички по безкрайната шир от огряна скала. Горгот изръмжа гърлено. Ето затова обичах да пътувам с него. Той складираше думите си, трупаше ги като скъперник и не споделяше мислите си, но никога не пропускаше нищо, дори онези редки моменти, когато безчетните парченца на нашия мръсен, изхабен свят се подреждат в мимолетни картини, така пропити с красота, че от силата ѝ те заболяват очите.
За разлика от Горгот, Гог по принцип дрънкаше като за двама. Обикновено не го слушах. Децата са такива, бърборят непрекъснато. Това им е в природата, а в моята е да пропускам брътвежа им покрай ушите си. Докато катерехме за втори път склоновете на Халрада обаче Гог не обелваше и дума. След като седмици наред ме беше обстрелвал с въпроси от сорта на: „Защо конете имат четири крака, брат Йорг?“, „От какво е направен зеленият цвят, брат Йорг?“ или „Защо това дърво е по-високо от онова, брат Йорг?“, човек да си помисли, че мълчанието му би било балсам за изстрадалите ми уши, но не. В действителност мълчанието му ме дразнеше повече от неспирните въпроси.
— Нищо ли няма да попиташ днес, Гог? — подкачих го.
— Нищо. — Стрелна ме с поглед, после отклони очи.
— Нищо?
Катерехме се в мълчание. Знаех, че Гог мълчи не само от страх. Всяко дете рано или късно открива, че близките му не са всесилни, и това го изпълва с ужас. Разбира, че майка му не може да го опази, че учителят му допуска грешки, че понякога трябва да тръгнем по грешния път, защото възрастните нямат силата да поемат по правилния… всичко това краде от детството ни, всеки миг на горчиво откровение е удар, който убива частица от детето в нас и разкрива частица от мъжа, от онова странно и непознато същество, което е по-кораво от детето, кораво, но закалено с горчивина и разочарование.