А ако баща ми беше тук? Ако ме видеше как пристъпвам към светлината навън? Как поемам по лесния път? Щеше да каже тихо, нечуто почти: „Още един, Йорг. Още веднъж.“ И при всеки кръстопът оттук нататък аз щях да избирам по-лесния път… още веднъж. А накрая онова, което обичам, пак щеше да изгори.
— Направи огън, Гог — казах. — Направи най-големия огън на света.
Гог погледна Горгот и той кимна и отстъпи назад.
Отначало не се случи нищо. Поех си бавно дъх три пъти, четири, пет, а още нищо не се случваше. После, едва доловимо, червените пламъци по гърба на момчето се раздвижиха, затрепкаха. Цветът стана по-наситен. Червеното поаленя, пепелявосивото избледня. Заля ме жега и аз отстъпих крачка назад, после още няколко. Сенките в пещерата бяха избягали, но аз нямах време да се наслаждавам на осветената гледка. Гог пулсираше нажежен, както жарта в ковашка пещ пулсира с всяко натискане на духалото. Двамата с Горгот се оттеглихме в тунела от другата страна на пещерата. Жегата от огъня на Гог обливаше лицата ни, леденото течение сковаваше вратовете ни.
Пламъците дойдоха без звук и бушуващ огън изпълни пещерната катедрала. Залитнахме назад, пещерата се скри от погледа ни, но още усещахме непоносимата горещина на огнения ад. Дишах трудно, сякаш огънят беше изял нещо важно от въздуха.
— Как ще ни помогне това? — попита Горгот.
— Има само един огън. — Напълних дробовете си с нагорещен и безполезен въздух. Черни петна заплуваха пред очите ми. — И Феракинд вижда през него като през прозорец към целия свят.
Горгот ме хвана за рамото, преди да съм паднал. Той, изглежда, не срещаше трудности и това ме изпълни с негодувание, глупаво чувство, предвид че вече пропадах към някакво тъмно място, където ръката му не можеше да помогне. Не чувах нищо освен собственото си накъсано дишане и стърженето на петите си по пода, докато Горгот ме влачеше нагоре, по-далеч от огъня. Така се бях сгорещил, че не беше изключено да се самозапаля, но незнайно защо краката ми замръзваха.
Огънят, който беше дошъл без звук, изгасна с кратък бумтеж. Изгасна, преди да съм изгубил съзнание докрай, заля ме адски студ и аз се свестих с ругатня.
— К’во става, мамка му? — Лежах в поточе ледена вода. Допреди минути тунелът си беше съвсем сух, а сега по наклона му шуртеше поток с все камъчетата, ромоленето и всичко. Надигнах се на колене в ледената вода, после се подпрях на стената да се изправя. Горгот ме поведе назад. Беше живял дълго в мрака под връх Хонас и котешките му очи лесно намираха пътя. Вървеше сигурно напред, а аз се препъвах след него. Поточето ни изведе до катедралната пещера, където водата възвря за секунди върху нажежените камъни и се изпари.
Гог чакаше, където го бяхме оставили и все така нажежен, а Феракинд стоеше при устието на тунела към входната каверна.
Представял си бях, че ще намеря човек с огън в себе си. Но Феракинд беше по-скоро огън със следа от човешко. Формата му беше на мъж, но мъж, направен от стопено желязо, като онова, което изливат от големите пещи в Бароу и Гуангянг. Гореше целият, силуетът му трептеше при всяко движение. Когато насочи към мен очите си — нажежени до бяло звезди, — погледът му опърли кожата ми.
— Гог, ела! — Изглежда, и гърлото ми беше пострадало в някаква степен, защото ме заболя, когато извиках. Добре че беше парата от водата в краката ми да облекчи чувството на болезнена сухота.
— Детето е мое — обади се Феракинд сред припукването на пламъците си.
Гог хукна към нас. Феракинд го последва с бавна стъпка.
— И за какво ти е? — извиках. Ако направех и крачка напред, кожата ми щеше да се стопи.
— Големият огън поглъща малкия. Ще се съединим и силата ни ще порасне — каза Феракинд.
Имах чувството, че говори по спомени, че използва малкото човешки компоненти, които огънят още не е изпепелил.
— Точно от това дойдохме да го спасим — казах аз. — Не може ли да вземеш огъня от него и да ни оставиш момчето?
Горещите му очи се спряха върху мен, втренчиха се в мен, сякаш огненият маг чак сега ме виждаше наистина.
— Знам те.
Не знаех как да отговоря на това. Устните ми бяха твърде сухи за глупавите шегички, които вероятно бих измислил при други обстоятелства.
— Ти събуди един стар огън, който не беше горял от хиляда години — добави Феракинд.
— А, да — казах. — Онова значи.
— Ти съедини небето и земята. — Пращенето на огъня се смекчи, сякаш споменът за строителския огън изпълваше Феракинд със страхопочитание. Сенки пролазиха по огнения силует.
Гог стигна до нас. Огънят му беше загаснал, но не без да остави следи — оранжеви пламъчета по гърба, гърдите и ръцете.