Стотици хиляди тонове лед бяха лежали векове наред в кратера на Халрада. Ала преди това, някога в далечното минало, ледът е бил вода и е текъл. Как иначе щяха да се огладят тунелите? Откъде би се взела древната кал и стритите почти на прах отломки? И така характерните дупки в скалата, като онези, които водата образува по бреговете на речните легла? Много бавно и също толкова упорито ледът е пълзял надолу, където подземни потоци са дялкали скрити катедрали и дълги галерии, а Халрада е спал, задавен от лед и притихнал.
Безумно би било да се надявам, че нечий огън може да стопи достатъчно лед и водата да удави един огнен маг, още по-малко да го направи огънят на въпросния маг, докато той стои търпеливо под земята и чака собствената си водна смърт. Но имах надежда, смътна надеждица, че ако двата огъня се комбинират, на Феракинд и на Гог, топлината може да стопи проход през леда, да се излее нагоре по тунелите, нагоре към езерото.
През пролетта и лятото кратерът на Халрада се отличава със забележително син цвят. Синьото на метър вода върху стотици метри плътен лед. Езеро с площ двайсет акра и само метър дълбочина, а отдолу — лед, адски много лед.
Когато през въпросния лед горещината разтопи дупка, достатъчно широка да погълне фургон, изведнъж се оказва, че един метър, умножен по двайсет акра, прави адски много вода.
Дебела колона ледена вода удари Феракинд със скорост по-голяма от скоростта на най-бързия кон и го помете.
Мага го нямаше, последните искрици от останките на Гог угаснаха и в пещерата се възцари мрак. Болката и ревът на водата изпълваха целия ми свят. Мисълта, че предпочитам да се удавя, отколкото да изгоря, не ми беше интересна. Исках само едно — да умра бързо.
Незнайно как, в мрака и потопа, ме намериха ръце. Тролска смрад се смеси с вонята на опеченото ми месо и аз се замятах в хватката им. Ругаех ги, с единствената мисъл, че удължават агонията ми. Хрумна ми да се запитам дали все още се чудят за вкуса на месото ми. Може би предпочитаха храната си недопечена. По някое време ухапах един и мога да ви кажа, че на вкус троловете са дори по-гадни, отколкото на мирис. Друго не помня. Подозирам, че в стремежа си да избягат от пороя са фраснали главата ми в стена или нещо такова.
22.
ИЗ ДНЕВНИКА НА КАТЕРИН АП СКОРОН
16 декември, 98 година от Междуцарствието
Анкрат. Висок замък. Спалнята ми. Маери Кодин шие на стола в кьошето. Дъжд трополи по капаците.
„Мадам, вие прогонихте зимата и ни сгряхте с топлината на усмивката си.“
Това каза принцът на Стрела, когато слязох по стълбището в Източната зала. „Мадам“, а не „принцесо“, защото така е прието в земите на Стрела. Мадам. Малко надуто може би, но ме накара да се усмихна и ме извади от сериозните размисли на тема Сагеус и неговото татуирано лице. И макар да подозирам, че думите, с които ме посрещна принцът, са написани от някой отдавна мъртъв поет, Орин ги каза така прочувствено, сякаш лично съм го вдъхновила да ги измисли.
„Катерин, изглеждаш добре.“
Това пък го каза Еган, докато брат му се покланяше. Тези двамата са като деня и нощта. Или като утрото и здрача, да речем. Орин е рус като северен лорд и красив като принцовете от книжките с приказки за малки принцеси, преди въпросните малки принцеси да разберат, че не целувката превръща жабата в принц, а далеч по-прозаичното право на собственост върху замък и стотина акра земя. Косата на Еган е къса и по-черна от катран, кожата му още носи печата на лятното слънце, а лицето му щеше да е грубо и подходящо за касапин или палач, ако не беше огънят зад него, енергията, от която настръхваш цялата.
А какво беше последното, което ми каза Йорг Анкрат? „Може пък твоята ръка, лелче, да е по-точна?“ Когато ме подканяше да довърша започнатото от баща му. Помня го как стои, по-блед от Орин, по-тъмен от Еган, косата му по раменете като черна река. Гледаше ме, гледаше ножа в ръката ми, а лицето му беше напрегнато и сложно, сякаш можеш да зърнеш там не мъжа, в който Йорг ще се превърне, а мъжете, в които би могъл да се превърне.
И защо изобщо пиша за онова момче, когато имам мъже, за които да говоря? Онова момче, което ме удари. Не мисля, че той ми е разкъсал роклята. Мисля обаче, че идеята не му е била чужда.
И двамата ми поискаха ръката. Орин го направи със сладки думи, които не помня. Накара ме да се чувствам съвършена. Чиста. Знам, че ако го приема, той ще се грижи за мен и ще се постарае да ме направи щастлива. Не, обрисувам го твърде… превзет. В Орин от Стрела има и огън, и сила. Сърцевината му е от желязо, а жизнената му енергия — безкрайна.