Мразя го. Как е могъл да го направи? Как можа да развали всичко?
Нощес сънувах Йорг. Дойде при мен, а моят корем беше голям, огромен, кожата опъната и гореща, копелето иска да излезе, малките му ръчички ме удрят отвътре. Сънувах, че Йорг е донесъл нож. А може да е бил и моят нож. Онзи с дългото и тясно острие. С него Йорг ме разпори, както Дрейн корми риба в кухнята, и измъкна бебето, цялото червено и пищящо.
Трябва да кажа на някого. Трябва да ида при брат Глен и да му разкажа. Как Йорг ме е изнасилил. И да помоля за прошка, макар че не съм съгрешила с нищо. Трябва да отида. Ще ме пратят при Светите сестри в Женската скала.
Но онзи тип ме отвращава, онзи дебел монах с празните си очи и дебелите си пръсти. Не знам защо, но го мразя дори повече, отколкото мразя Йорг Анкрат. Видя ли го, настръхвам цялата, сякаш кожата ми иска да се смъкне и да изпълзи на някое скришно място.
Или да помоля някого за помощ. Да го махна. В бедняшкия квартал на Скорон има стари жени, които ти стриват горчива каша… и бебетата изпадат от жената, която е отишла да търси помощ, изпадат мънички и мъртви. Но това е в Скорон. Не знам кого да потърся тук, кого да попитам. Маери Кодин може би, но тя е твърде добродушна, твърде чиста. Освен това Маери ще каже на Сарет, а Сарет — на крал Олидан, и само бог знае как ще ме накаже той, задето съм му развалила плановете, задето не играя политическата му игра като послушна пионка, задето съм паднала извън борда.
Най-добре да се омъжа за принц Орин или за Еган. Бързо, преди да ми е проличало. Еган няма да чака сватбата. Приема ли, ще ме обязди на секундата. И никога няма да разбере, че детето не е негово. Орин ще чака.
— Къде е Кодин, по дяволите?
— Долу. — Командирът на Стража Хобс посочи към долината. Сивият ариергард на Стража се изтегляше в неправилна линия пред авангарда на вражеската войска.
— Трябваше да го оставиш в замъка, Йорг — каза Макин, като си поемаше тежко дъх след всяка дума. — Много е стар да тича.
— Кепен е на сто, а ще изкатери тая планина и ще слезе на бегом, преди ти да си закусил, сър Макин — изръмжах.
— Е, сигурно има шейсет — каза Макин. — Във всеки случай е по-стар от Кодин, признавам.
Хобс спря при нас на билото. Капитан Стод застана до него, късата му бяла брада обрамчваше зачервено лице.
— Е? — каза Хобс.
Погледнах го.
— Господарю — добави той.
Когато си в планината, е лесно да загубиш вяра, но е също толкова лесно да я намериш. Незнайно как и защо, но хилядата метра по-близо до Господ имат значение.
Така или иначе, Хобс имаше основание да се съмнява. Над нас долината се стесняваше в клисура със стръмни стени, като гърло на бутилка, което да забави моите триста достатъчно, за да ни настигнат стреляните и най-сетне да окървавят мечовете си след дългата гонитба. Над клисурата започваше царството на снега и дългото катерене към прохода на Синята луна, непроходим по това време на годината въпреки че се нарича проход. Долината под нас гъмжеше от вражески войници, които ни превъзхождаха десетократно и повече, настлана беше като с килим от мъже в движение, слънцето се отразяваше в шлемове и щитове, отскачаше от върховете на мечове и копия.
— Да изчакаме Кодин — казах аз. Дори Кодин имаше нужда нещо да подкрепи вярата му.
— Господарю. — Хобс сведе глава. Стисна лъка си и зачака, дишаше тежко. Добър човек беше, или ако не добър, то със сигурност стабилен. Татко го беше избрал лично от кралската гвардия и го беше пратил в Горски страж, не като наказание за някаква простъпка, а като комплимент и награда за Стража.
Отместих поглед от човешкото гъмжило и го насочих към върховете, ведри и закачулени в бяло. Снегът започваше малко над клисурата. Вятърът носеше пресен сняг, рехава вихрушка от ледени кристалчета. Ала студ не усещахме. Десет хиляди планински стъпки горяха в краката ми, мускулите ми трепереха конвулсивно, а кръвта ми се беше загряла почти до точката на кипене.
На запад се виждаше Божият пръст. Сегашната ми умора бледнееше пред изтощението от онзи паметен ден, когато се изтеглих с последни сили на върха му и се проснах полумъртъв под невъзможно синьо небе. Лежах така с часове, после се изправих, запънах крака срещу бурния вятър и изтеглих меча си.
Когато се катериш, не носиш нищо излишно. А аз бях взел меч, вързан на гърба. Мечовете пеят. На Божия пръст песента им се чува по-ясно. Катерил се бях, подмамен от спомена за маминото пиано, но Колоната ми изпя друга песен. Може би защото небесата са по-близо там, или пък вятърът я довява. Така или иначе, в онзи ден чух песента на меча, докато го размахвах в серия от упражнения, сечах вихъра, въртях се, обръщах се, удрях високо, после ниско. Танцувах на онази песен час, може и повече, дивашки танц на високото, обграден от бездна. А после, преди слънцето да се е спуснало твърде ниско, оставих меча на скалите като дар за стихиите и поех надолу.