Междувременно армията на принца беше обградила замъка, стрелци бяха заели позиции по височините, обсадните машини се придвижваха по местата си. Колкото до моята войска, онази, която бях оставил в замъка, тя се бе прибрала зад стените въпреки теснотията. Нямаха никакъв шанс в битка на открито.
Виждах отделения лъкометци да се спускат в дълги колони, вероятно пратени на изток да ни пресрещнат в светлината на неочакваната ни победа. Явно принцът се учеше бързо. Очакваше второ действие от моя страна. И този път щеше да се отнесе сериозно към моите триста.
— Няма бърза работа — отбеляза Макин до мен.
— Първо ще отслаби крепостните стени и ще прореди редиците ни — каза Кодин.
— Нищо не му пречи да си клечи пред стените, поне докато не завали големият сняг — добави Хобс. — Завали ли обаче, ще иска да е вътре. Да изкара зимата до огнището. А дойде ли пролетта, ще тръгне към проходите.
— Да, но той иска да влезе в замъка още днес — казах им. — Най-късно утре. Ще мине през предната порта.
— Защо? — попита Кодин, не за да спори, а за да разбере.
— Защо да съсипва един хубав замък? — казах аз. — Хвърля цялата си сила в мащабна атака. Врагът се предава. Победителят проявява милост и вече има нова крепост на свое разположение, нов гарнизон и една разбита порта за поправяне. Точно като мен, и той не обича половинчатите работи. Влизаш ударно и вземаш своето, точка.
— Милост? — попита Макин. — Смяташ, че пословичната стрелянска милост е оцеляла, след като размазахме хората им на кайма?
— Може и да не е оцеляла — казах с мрачна усмивка, — но и аз не съм от милостивите. Този път, стари приятелю, никой няма да се измъкне жив, гарантирам ти.
— Червения Йорг. — Макин се удари по гърдите, както го беше направил във форта на Ремажен преди години.
— Червен ден — казах аз. Топнах два пръста в останките от нещо, което само допреди час-два е било живо и здраво, теглих червена черта по лявата си буза, после и по дясната.
Докато се спускахме по долината, току поглаждах медната кутийка, която висеше в кожена кесия на кръста ми. През целия ден бях оставил Сагеус да наднича във въображението ми, в онези мигове на унес, сън наяве, които беше по силите му да надуши. Собствените ми източници — шпионска мрежа, която не можеше да се сравнява с добре организираните и опитни мрежи на повечето от Стоте, — твърдяха, че принцът на Стрела има втора армия, много по-малка от тази пред портите ми, която е тръгнала към Анкрат и Висок замък, вероятно като един вид гаранция, че баща ми ще кротува. Нямаше причина Сагеус да дебне в сънищата ми, освен ако не беше преминал на страната на Стрела, тоест на най-силния играч след промяната в баланса на силите, и не служеше като съветник на принца. Разбира се, Сагеус целеше да диктува решенията му, а не да дава съвети.
От друга страна, не беше изключено Сагеус още да броди из Висок замък. Може би се опитваше да разбере плановете ми, за да ги продаде на Стрела и да купи независимост за Анкрат от името на баща ми. Така или иначе, аз нямаше да му дам нищо.
Улових нишката, която търсех, и подръпнах спомена. Предварително замислените планове, които бях складирал в кутията, винаги изплуваха като внезапно вдъхновение, като мигове на интелектуален екстаз, когато разнопосочни и видимо несъвместими факти изведнъж се подреждаха в смислена мозайка. Подръпнах нишката на плановете си, но този път нещо се обърка. Този път, макар да внимавах много, кутията се открехна, на косъм само, и с вътрешния си взор видях тъмна светлина да се процежда като кръв изпод капака ѝ. Затворих я рязко и силно, с трясък.
В първия миг не стана нищо особено и си отдъхнах.
А после споменът ме повдигна.
— Здравей, Йорг — казва тя и красноречието ме изоставя.
— Здравей, Катерин.
Стоим сред гробовете, от двете страни на каменното момиче и каменното куче, повей на вятъра завихря отронени цветове като розов сняг, а аз се сещам за един стъклен купол, който съм счупил отдавна, и се чудя как ще се слегне всичко това.
— Не бива да идваш тук сама — казвам. — Чувал съм, че в тези гори имало разбойници.
— Ти ми счупи вазата — казва тя и аз съм доволен, че не само моето красноречие е пострадало.
Катерин вдига пръсти към мястото, където я бях ударил, вазата се беше пръснала на парченца, а тя беше паднала на пода в несвяст.