Убил бях близки до сърцето ѝ хора, а тя говореше за вазата. Понякога болката е толкова голяма, че я обикаляме по краищата и търсим свой начин да нагазим в раната.
— В интерес на истината, ти се канеше да ме убиеш — казвам.
Тя смръщва вежди.
— Погребах кучето си тук — казвам ѝ. Ето, кара ме да изричам глупави неща, да ѝ споделям тайни, на които няма право. Тя е като онзи удар по главата, който ми нанесе Орин от Стрела. Взема ми ума.
— Хана е погребана тук. — Сочи. Ръката ѝ е много бяла и не трепва.
— Хана? — питам.
Челото ѝ е като градоносен облак, зелените ѝ очи мятат светкавици.
— Старицата, която се опита да ме удуши? — питам аз. Настига ме спомен за лилаво лице в рамка от рехави сиви кичури и моите ръце, стегнати в хватка под брадичката.
— Не е вярно! Лъжеш! — казва Катерин, но всяка дума е по-тиха от следващата, по-колеблива. — Не би го направила.
Но знае, че съм прав.
— Ти уби Гален — казва, все така пронизвайки ме с гневен поглед.
— Вярно е — казвам. — В самозащита. Ако не го бях убил, той щеше да забие меча си в гърба ми.
Факт, който Катерин не може да отрече.
— Проклет да си — казва.
— Значи съм ти липсвал, така ли? — казвам и се усмихвам широко просто защото ми е приятно да я видя, да дишам същия въздух.
— Не. — Но устните ѝ трепват и аз разбирам, че е мислила за мен. И ми става хубаво.
Тя тръсва глава и се обръща, стъпва бавно, сякаш дебне собствените си мисли. Не мога да откъсна поглед от линията на врата ѝ. Облечена е с рокля за езда в кафяво и убито зелено. Слънцето вади стотина червени оттенъци от сплетената ѝ коса.
— Мразя те — казва тя.
Омразата е за предпочитане пред безразличието. Тръгвам след нея, скъсявам разстоянието.
— Боже, как вониш — казва тя.
— Каза го и при първата ни среща. Може и да воня, но поне вонята е честна, пътна. На кон и пот. Доста по-приятна от миризмата на дворцовите интриги. Поне за мен.
А тя мирише на пролет. Вече съм близо, а Катерин е спряла. Близо съм и усещам силата между нас, като гъдел по кожата, под скулите, във върховете на пръстите. Става ми трудно да дишам. Искам я.
— Не ме искаш, Йорг — казва тя, сякаш съм го изрекъл на глас. — И аз не те искам. Ти си недорасло момче, и зло при това. — Устните ѝ са стиснати на неумолима черта и все пак са пълни, мамещи.
Поглъщам с поглед извивките на тялото ѝ и я искам по-силно, отколкото съм искал всичко друго в живота си. А аз съм искал и искам много неща, искането е в природата ми. Не мога да говоря. Осъзнавам, че ръцете ми посягат към нея, и ги спирам с усилие на волята.
— Пък и защо ти е да се интересуваш от сестрата на „скоронската курва“? — пита тя и отново свъсва вежди.
Това ме кара да се усмихна и аз намирам думите си.
— Какво? Очакваш да съм разумен? Това ли е цената на порастването? Много е висока. Да премълча детинските обиди към жената, която е заела мястото на родната ми майка? Не, тази цена е твърде висока, уверявам те.
Устните ѝ потрепват пак в намек за усмивка.
— Сестра ми курва ли е?
— Откровено казано, не разполагам с доказателства нито за едното, нито за другото — отвръщам.
Катерин се усмихва сковано и изтрива ръце в полите си. Стрелка с поглед дърветата, сякаш търси там приятели или врагове.
— На нивото на разума ти също не би ме искала — казвам аз.
— На никакво ниво не те искам.
— Не разумните хора оформят света — продължавам аз. — Светът е крадец, измамник, убиец. Както казват хората, прати крадец да хване крадеца.
— Би трябвало да те мразя заради Хана — казва тя.
— Тя се опитваше да ме убие. — Тръгвам към гроба, който Катерин беше посочила. — Да ѝ се извиня ли? Мога да говоря с мъртвите, между другото, така че, ако искаш…
Навеждам се да откъсна една камбанка, цвете за гроба на Хана, но стеблото увяхва в ръката ми, сините венчелистчета почерняват.
— Трябваше да си умрял — казва тя. — С такава рана трябваше да умреш.
Вдигам ризата си да ѝ покажа. Тъмната черта, където ножът на татко ме беше пронизал, черните корени около нея, които се впиват в плътта ми към сърцето.
Катерин се прекръства стреснато.
— Зло има в теб, Йорг.
— Сигурно — казвам. — Но това важи за много мъже. И жени. Аз просто нося своето зло на показ.
Чудя се обаче. Първо Корион, после сърцето на некроманта. Бих могъл да обвиня тях за лудостта си, но нещо ми нашепва, че корените ѝ са само мои.
Тя прехапва устна, отстъпва назад, после изправя гръб.
— Така или иначе, аз съм хвърлила око на един добър човек.