— По дяволите! — възкликна Кодин.
Завъртях се към него. Гледаше надолу към подножието на склона, но не виждах какво е привлякло вниманието му.
— Проблем? — попитах.
Кодин вдигна ръка. Пръстите му бяха алени. Отначало не разбрах. Помислих, че се е порязал.
— Леко. — Макин пристъпи да му подложи рамо, преди да е паднал.
Едва сега видях стрелата, перцата ѝ по-точно. Другото не се виждаше, защото се беше забило в корема на Кодин.
— Мама му стара!
Никой не оцелява от рана в корема. Това всички го знаят. Дори ако носиш копринена риза под кожените доспехи, която да се омотае около върха на стрелата и да улесни изваждането ѝ, пак не оцеляваш след рана в корема.
— Ще го носим — казах.
Другите ме погледнаха мълчаливо. Сетих се за северняшката вещица, усетих пронизващия поглед на самотното ѝ око и подигравката в съсухрената ѝ усмивка. „Надежда има за всички, дори за простреляния в корема.“ Така беше казала. Възможно ли беше да е погледнала в бъдещето, да е видяла днешния ден?
— Проклети да са и предсказанията, и предсказателите! — Плюх и вятърът отнесе плюнката ми.
— Какво? — Макин ме погледна, дори Кодин обърна глава към мен.
— Повикай няколко мъже, да го вдигнат и да го носят — казах аз.
— Йорг… — започна Макин.
— Ще остана тук — каза Кодин. — Гледката е хубава.
Харесал бяха Кодин от самото начало. Четирите години с него в Призрачния задълбочиха чувството. Харесвах го заради бързия му ум, заради чудатата му честност и за куража му пред труден избор. Но най-вече го харесвах, защото той харесваше мен.
— От по-високо гледката ще е още по-хубава — отвърнах и посочих нагоре към билото.
— Ще умра, Йорг. — Погледна ме в очите. Това не ми хареса. Заболя ме, а аз не обичам да ме боли.
Стрелите в корема убиват бавно. Раната гноясва. Отичаш, потиш се и пищиш, после умираш. Два дни, четири най-много. Един от братята, преди време, издържа цяла седмица. Не познавам нито един, който да ми е показал белег на корема си и да се е похвалил колко е боляло, когато са вадели стрелата.
— Длъжник си ми, Кодин — казах аз. — И дългът ти към твоя крал е най-малкото. Стрелата може и да те убие, но няма да е днес. И ако си мислиш, че дълбоко в себе си съм достатъчно сантиментален да те довърша тук и сега и да се лиша от полезните ти съвети, когато най-много се нуждая от тях, грешиш.
Не познавах човек, който да е оцелял от такава рана. Но бях чувал за един такъв. Знаех, че се е случвало.
— Ще го отнесем горе. Пратете хора напред да му изровят дупка в камънака. Ще го сложим там и ще го покрием. Ако има късмет, по-късно ще се върнем за него. Ако не, поне ще сме го погребали.
Мъже от Стража вече се трупаха около нас и сплитаха ръце да вдигнат Кодин. Никой не протестираше. Те също го харесваха.
25.
Никой от мъжете, които изнесоха Кодин нагоре, не обели и дума на протест. Нямаха дъх да протестират, но и да имаха, пак щяха да мълчат. Кодин водеше хората чрез силата на личния пример. Не знам как, но събуждаше у тях желание да свършат работата си по най-добрия начин.
— Обичам те, Йорг, като свой крал, но също и както баща трябва да обича сина си.
Има неща, които двама мъже си казват само когато около тях валят стрели и единият лежи смъртно ранен в импровизиран окоп сред нападали камъни, а хилядна вражеска войска настъпва неумолимо. Дори и тогава обаче изричат думите със смут.
Изнесохме Кодин, капитан Лор Кодин, до неотдавна от Анкрат, сега върховен шамбелан на Ренарските планини. Изнесохме го, преследвани от гневна стрелянска армия, пришпорвана от жажда за мъст заради хилядите, които бяхме смазали със свлачищата. Стрелците от Стража удържаха всяка височина до последния възможен миг, пускаха стрели по прииждащите войници, принуждаваха ги да се катерят по купове мъртъвци. Колкото и уморени да бяха хората ми, дори онези, които носеха Кодин, факт е, че не загубихме преднината си пред вражеската войска, даже я увеличихме с малко.
Пратил бях напред мъже и те бяха намерили подходяща кухина между две големи канари, катурнати от тазсутрешната каменна лавина. Разширили бяха кухината, а по краищата ѝ бяха наредили камъни, с които да затворят и маскират скривалището.
Докато стигнем до импровизираната пещера, мъжете, които носеха Кодин, бяха поаленели от кръвта му, а той стенеше при всяка тяхна стъпка. Капитани Капен и Харолд струпаха хората си в две точки по склона и изстреляха последните си стрели, за да ангажират вниманието на враговете. И да ги убиват.