Изобщо не трябваше да става така. Никоя от другите не ми действаше по този начин. Нито Сера, която ме съблазни, когато бях още почти дете, нито Сали, купена и платена, нито слугинчетата на Ренар, нито придворните дами, отегчените съпруги на велможите, хубавките селски девойчета, нито онези, които братята крадяха на пътя и си деляха, никоя от тях.
— Искам те — казвам аз. Думите са корави, ъгловати, излизат от устата ми тромави и недооформени.
— Колко романтично — казва тя. Презрението ѝ ме прерязва. — Харесваш ме, защото ти радвам окото.
— Радваш повече от окото ми, мадам — казвам аз.
— Би ли убил Сарет? — пита тя. За миг си мисля, че ме моли да го направя. После си спомням, че тя не е като мен.
— Може би… Баща ми доволен ли е от нея? — Не питам дали я обича, той никога никого не е обичал. И не лъжа, между другото. Ако има вероятност баща ми да страда заради загубата ѝ, тогава — да, може би.
— Не. Мисля, че Олидан не харесва нищо и никого. Дори не се сещам какво би могло да го зарадва. Макар че когато ти уби Гален, доста се смя.
— Бих могъл да убия Сарет, в случай че ти грешиш за баща ми или ме лъжеш в опит да я защитиш — казвам. Не знам защо, но не мога да я излъжа. — Подозирам обаче, че ми казваш истината. Баща ми е вечно разочарован, от всичко почти.
Тя пристъпва към мен и макар да е по-близо, очите ѝ стават по-далечни. Долавям уханието ѝ — люляк и бял мускус.
— Ти ме удари, Йорг — казва тя.
— Защото ти се канеше да ме намушкаш.
— Удари ме с вазата на мама. — Гласът ѝ е замечтан. — И я счупи.
— Съжалявам. — Колкото и да е странно, наистина съжалявам.
— Не за това съм родена. — Посяга към нещо скрито в диплите на роклята си, кафеникавата рокля за езда. — Не съм родена да бъда награда, за която се състезават принцове, нито да бъда съсъд за отглеждане на бебета. По дяволите. Ти би ли искал да си символ, награда? Или единственото ти предназначение да е раждането на бебета и грижите за тях?
— Аз не съм жена — казвам. Казвам го разсеяно, колкото да запълня паузата. Умът ми е зает с друго, с нови въпроси или по-скоро с образите, които тези въпроси наслагват върху нея.
Виждам я да изважда скришом ножа от някакъв джоб в роклята си. Нож с дълго острие, като онези, с които мушкаш през пролуки в бронята повален противник, но по-крехък на вид. Нейният нож би се счупил, ако мъжът се извърти. Нейният нож може и да не стигне до сърцето. Не би трябвало да го видя. От мен се очаква да гледам жадно очите ѝ, устата ѝ, повдигането и спадането на гърдите, и аз ги гледам, но истината е, че често виждам повече, отколкото другите очакват да видя.
— Не може ли да искам нещо повече? — пита тя.
— За искане пари не вземат. — Не мога да откъсна очи от нея. Погледът ми забърсва ножа само от време на време. Тя не ме вижда. Мисля, че не знае какво правят ръцете ѝ — дясната стиска дръжката, лявата е върху корема ѝ, като нокти на граблива птица, сякаш иска да разкъса собствената си плът.
— Трябва ли да бъда чудовище? Трябва ли да бъда новата Червена кралица, за да…
Посяга да ме намушка и аз хващам китката ѝ. По-силна е, отколкото съм си представял. И двамата поглеждаме надолу към ръката ми, тъмна върху нейната бяла китка, и към тънкото острие на ножа, чийто връх трепти на сантиметри от слабините ми.
— Нисък удар — казвам и извивам ръката ѝ, но тя пуска ножа, преди болката да я е принудила.
— Какво? — Гледа ръцете ни, своята и моята, устата ѝ е отворена.
— Става ти навик да ми вадиш нож — казвам аз. Горчивината се надига в мен. Усещам вкуса ѝ.
— Убих нашето дете, Йорг. — Смехът ѝ е твърде писклив, истеричен. — Убих го. Изпих горчивия хап на Сарем Уик. Тя живее тук. — Катерин върти трескаво глава, сякаш очаква да види вещицата сред дърветата.
Знам я Сарем Уик. Виждал съм я да събира билки и мъхове. Веднъж се бях промъкнал близо до колибата ѝ, но така и не надникнах. От колибата се носеше смрад на изгорено куче.
— Какви ги говориш? — питам аз. Толкова е красива. Проклина женското в себе си, а ето ме мен, забравил дори ножа, който лежи на земята между нас, ножа, който тя едва не заби в слабините ми, забравил го заради извивката на шията ѝ, заради трепета на устните ѝ. Желанието изпива мозъка на мъжете.
— Удари ме и после си ме взел. Сложил си семето си в мен — казва тя и ме заплюва. Мери се в лицето, но уцелва косата близо до ухото ми. — Но аз го махнах. С горчив хап и парещ мехлем.
Усмихва се широко и аз виждам омразата. А тя сякаш за пръв път ме вижда ясно — свела глава, лицето ѝ обрамчено от косата, очите тъмни. Усмивка като озъбване. Предизвиква ме.