Помня я как лежи на пода в сапфирената локва на дрехата си. В безсъзнание. После гласът на шипката, моят може би, или на Корион, или по малко и от двама ни, който ми нашепва да я убия. Същия съвет бих получил от баща си. Да тръгна по най-трудния път. Желанието изпива мозъка на мъжете. Но аз не я убих. Гласът ми нашепваше и друго — да я изнасиля. Да я взема, просто така. Но аз само докоснах косата ѝ. Онова, което исках, не можеше да бъде взето насила.
— Мълчиш, Йорг? — Заплюва ме отново. Този път право в лицето. Примигвам. Топлата слюнка изстива върху бузата ми. Катерин иска да ме ядоса. Не ѝ пука какво мога да направя. — Махнах бебето ти, изтече с малко кръв. Преди да е пораснало достатъчно, че да го види човек.
Не знам какво да кажа. Кои думи могат да ми послужат? Сам не бих си повярвал. На спомените си вярвам — били са ми отнемани в миналото, но никога притуряни, — но кой друг би се усъмнил в изначалната подлост на Йорг от Анкрат? Аз — не.
Извивам нежно ръката на Катерин зад гърба ѝ и я повеждам през гробището по пътя, по който съм дошъл. Има бели следи по ръката ѝ, там, където съм я стиснал. Толкова силно ли съм я стиснал? Във въображението си често бях виждал ръцете си върху нея, но сега имам чувството, че съм счупил нещо безценно и нося парченцата, с пълното съзнание, че не могат да се залепят.
— Пак ли ще го направиш? — Гневът ѝ се е оттекъл. Объркана е.
— Не — казвам аз.
Вървим. Осили полепват по полите на роклята ѝ. Ботушките ѝ за езда оставят следи от токчета, които и слепец може да проследи.
— Оставих коня си вързан за едно дърво — казва тя. Това не е жената, която оставих на пода в онзи ден. Онази Катерин беше бърза, умна; тази е замаяна, сякаш току-що се събужда.
— Ще се омъжа за принца на Стрела — казва тя и обръща глава да ме погледне през рамо.
— Нали уж не искаше да си ничия награда — казвам аз.
Тя отклонява поглед.
— Не винаги получаваме каквото искаме.
Имам нужда от нея. Чудя се дали мога да имам онова, от което имам нужда.
Вървим в мълчание, а после Кент Червения излиза от шубрака пред нас. Мечът ми е вързан на гърба му.
— Крал Йорг — кимва той. — Милейди.
— Заведи я при сър Макин — казвам аз и я пускам.
Кент кани с жест Катерин да тръгне по пътеката, която е охранявал.
— Нищо лошо не бива да я сполети, Кент. Дръж под око най-вече Роу и Райк. Кажи им, че имаш разрешението ми да отрежеш всяко нещо, с което я докоснат. И преместете лагера. Оставихме следа дотук. — Обръщам се.
— Къде отиваш? — пита тя.
Спирам да я погледна и изтривам плюнката от лицето си.
— Кой те намери?
— Какво?
— Кой те намери, след като те ударих? — питам. — Когато си дошла на себе си, при теб е имало мъж.
Тя смръщва вежди. Вдига пръсти към мястото, където я бях ударил с вазата.
— Брат Глен. — За пръв път ме поглежда със старите си очи, ясни, зелени и умни. — О!
Тръгвам си.
„Пук“ и след един удар на сърцето кутията се хлопва отново, затворена от безчувствените ми пръсти.
Отново съм в планината, затънал до колене в сняг. Глезенът ме боли. Спънал съм се в лопата.
28.
Има хора, с които да отидеш в планината, има и други, които са самата планина. Може и да не наричам Горгот „брат“, но той е изкован от качествата, които ми липсват.
В бащината ми библиотека има книги, които твърдят, че преди Хилядата слънца никой връх на стотици мили около Халрада не е плюл лава. Казват също, че Строителите пробили дупка в разтопената кръв на земята и пили от нейната сила. Когато Слънцата изпепелили всичко, създадено от Строителите, раните останали. Земята кървяла, а Халрада и неговите синове се родили в огън.
Горгот ме отнесе до мястото, където бяхме оставили Синдри да ни чака. Навън слънцето грееше като преди, което ми се стори странно. Бяхме преполовили пътя надолу, когато най-сетне се свестих, увиснал на широкия гръб на Горгот. Сетивата ми се включваха едно след друго, първа беше болката, вездесъща, после, много по-късно, усетих вонята на собственото си опечено месо, вкуса на повръщано, чух стоновете си, а накрая до съзнанието ми стигна размазаната гледка на черните планински склонове.
— Господи, просто ме убий, става ли — изскимтях. Сълзите висяха от носа и устните ми, точно както висях аз — преметнат като чувал през рамото на Горгот.
Не за Гог ме болеше, а за мене си.
В своя защита ще кажа, че когато парче от лицето ти, голямо колкото длан, е изпечено като филийка на жар, болката е абсурдно силна. Сега, когато се подрусвах при всяка стъпка на личното си чудовище, болеше дори повече, отколкото в началото, а аз и в началото исках да умра.