— Убий ме — изстенах.
Горгот спря.
— Да?
Замислих се.
— Ису Христе. — Трябваше ми някой, когото да мразя, нещо, което да отвлече мислите ми от изгарящата болка. Горгот чакаше. Щеше да направи каквото му кажа, буквално. Сетих се за баща си, за младата му съпруга и новородения му син в уюта на Висок замък.
— Може би по-късно — казах накрая.
Не помня почти нищо от пътя надолу. Свестих се чак когато Горгот ме положи в орловата папрат и Синдри се надвеси над мен.
— Ускит’р! — възкликна той, превключил несъзнателно на стария северняшки говор. — Това е лошо.
— Е, пак съм си наполовина хубав. — Усетих, че ще повърна, и обърнах глава да полея с горчилка зелената папрат.
— Няма смисъл да стоим тук — каза Синдри. Огледа се, отвори уста да каже още нещо, после я затвори.
— Гог е мъртъв — казах аз.
Синдри поклати глава и сведе очи. Пое си дълбоко дъх.
— Хайде, трябва да те върнем в замъка. Горгот?
Чудовището не помръдна.
— Горгот няма да дойде с нас — казах аз.
Горгот сведе глава.
— Не можеш да останеш тук — възрази стреснато Синдри. — Феракинд…
— Феракинд също е мъртъв — казах аз. Всяка дума ми причиняваше неописуема болка, толкова силна, че ми идеше да ги излея в един крясък.
— Стига бе! — Синдри зяпна и си остана с провиснало чене.
— Ние не сме приятели, Йорг от Анкрат — каза Горгот, гласът му бе по-дълбок отвсякога. — Но и двамата обичахме момчето. Ти пръв го заобича. Ти му даде име. Това означава нещо.
Бих му казал, че дрънка глупости, но болката беше такава, че не намерих сили за още думи.
— Ще остана в Хаймски цеп, в пещерите.
Бих му казал, че се надявам тролската воня да го задави до смърт, но цената в болка беше твърде висока. Затова само вдигнах ръка. Горгот ми отвърна със същото. И така се разделихме.
Синдри най-сетне си захлопна устата, после пак я отвори.
— Феракинд е мъртъв?
Кимнах.
— Можеш ли да ходиш? — попита той.
Свих рамене и легнах по гръб в папратта. Може и да можех. Може и да не можех. Но нямах намерение да ходя и това беше важното.
— Ще доведа помощ. Коне — каза Синдри. — Ти чакай тук. — Протегна две ръце, сякаш да ме спре, ако понеча да стана, после се обърна и хукна надолу. Мисля, че желанието да съобщи новината го пришпорваше повече от желанието да ми помогне. Искаше той да е приносителят на добрата вест. И с право.
Гледах синьото небе и се молех за дъжд. Появиха се мухи, жужаха около мен, привлечени от розовото месо, мускул и подкожна тлъстина без кожа отгоре. Искаха да снесат яйцата си. След известно време спрях да ги гоня, отказах се. Лежах и стенех, въртях се, сякаш това би могло да облекчи болката. От време на време губех съзнание. Следобед заваля слаб дъждец. Молех се да спре. Всяка капка ме гореше като киселина.
Вечерта облак комари се надигна от където там се крият денем комарите. Земите на данците гъмжаха от тия проклети насекоми. Сигурно затова местните бяха толкова бледи. Комарите им изпиваха кръвта. Лежах си, комарите ме ядяха, после, след време, чух гласове.
Макин дойде. Исках да го помоля за бърза смърт, но болката беше твърде силна. Отворех ли уста, лицето ми щеше да се спука, раните сълзяха. Сетне пред погледа ми пристъпи Райк, черен силует на фона на тъмносиньото небе, и в жилите ми се вля мъничко сила. Грешка е да показваш слабост пред Райк, а и нещо в него винаги ме кара да забравям за умирачката. Видя ли го, ме изпълва желание да убия нещо.
— Знаех си, че има причина да те държа при себе си, Райк. — Всяка дума беше агония, обагрена с жажда за кръв.
Пет дни останахме в крепостта на Аларик Маладон. Не в крилото за гости, а в голямата зала. Поставиха стол за мен на подиума, истински трон, хубав почти колкото трона на дука, и аз седях там, увит в кожи, когато ме тресеше, и гол до кръста, когато се потях. Макин и братята празнуваха с хората на Маладон. За пръв път виждах толкова жени в залата — носеха бира в големи халби и рогове и ками на кръста, хранеха се на дългите маси с мъжете, пиеха и се смееха наравно с тях. Една от тях, висока почти колкото мен, руса и бяла като мляко, мъжкарана, но красива посвоему, дойде при мен, докато треперех, увит с кожи на трона си, и каза:
— Благодаря ти, крал Йорг.
— Сигурна ли си, че не си измислям цялата тази история? — отвърнах. Чувствах се толкова болен и грозен, че ми се искаше да разваля деня на всичко живо.