Бяхме тръгнали към Уенит на Конски бряг в онзи ден, когато Мабертон изгоря. Уенит, където дядо ми седи на трона си в замък високо над морето. Или така пое знаех от мама, защото никога не бях виждал замъка с очите си. Корион беше дошъл от Конски бряг. Може би той ме е насочвал натам, да му уредя някаква стара сметка. Така или иначе, в залата на дук Маладон, в тихите часове преди зазоряване, когато факлите пращят и лампите угасват, сред хъркащи северняци, проснати по масите, моите мисли отново се насочиха към Уенит. Вече имах приятели в Севера, но за да спечеля тази наша Война на Стоте, тази моя война, малко помощ от родата нямаше да е излишна.
29.
Старостта беше сложила ръката си върху брат Роу и го беше оставила завинаги на петдесет, загубила желание да го докосва повторно. Побелял, прошарен, слаб, жилест, подъл. Старец с бледи очи, който ще се навежда и извърта, но никога няма да се пречупи. Ще издържи товар, който прекършва гръбнака на много по-достойни мъже. Най-ниският в нашата банда, мръсен и вонящ, нашарен от белези с отдавна забравен произход, често подминаван от мъже, които късно осъзнават грешката си.
По дългия път на юг неведнъж поставях под съмнение причината да се отклоня. Стотици пъти всъщност. Работата беше там, че още не бях открил онова, което ми трябваше. Не знаех какво ми трябва, но знаех, че не е Призрачния. Старият ми учител Лундист веднъж каза, че ако не знаеш къде да търсиш нещо, просто започни да го търсиш там, където си. За умен човек той беше много глупав. Аз смятах да търся навсякъде.
Потеглихме на шестия ден. Седях на гърба на Барт, схванат целият, лицето ме болеше, раните сълзяха.
— Още не си оздравял — каза Макин до мен.
— Знам, но ми писна да седя в онзи стол и да ви гледам как се тъпчете, сякаш единствената ви амбиция е да станете кръгли — отвърнах.
Дукът излезе при портите на крепостта заедно със стотина от воините си да ни изпрати. Синдри стоеше от дясната му страна, Елин — от лявата. Аларик даде знак за овации. Три пъти северняците нададоха рев и размахаха брадви над главите си. Бая страшнички изглеждат, когато казват довиждане на приятели. Не ми се мисли какво ще е, ако изпращат враг.
Дукът се отдели от хората си и дойде при мен.
— Ти направи магия тук, Йорг. Това няма да се забрави.
Кимнах и казах:
— Оставете Хаймски цеп на мира, дук Маладон. Халрада и синовете му спят. Не ги закачайте.
— А ти имаш приятел там, при тях — усмихна се Аларик.
— Той не ми е приятел — казах. Искаше ми се да е обратното. Харесвах Горгот. За жалост той умееше добре да преценява хората.
— Приятен път. — Синдри застана до баща си, ухилен както винаги.
— Върни се при нас през зимата, крал Йорг — добави Елин.
— Не ти трябва пак да виждаш грозното ми лице. — Наблюдавах светлите ѝ очи.
— Белезите на един мъж са неговата писана история. Твоята история ми харесва — каза тя.
Усмихнах се, макар от усмивката да ме заболя.
— Ха! — възкликнах, обърнах Барт и поведох братята на юг.
Докато пътувахме, се мажех редовно с тъмния мехлем на Екатри и скоро лицето ми започна да оздравява, изпеченото месо се покри с грозна и грапава тъкан. Погледнеш ли ме отдясно, получаваш Йорг Анкрат красавеца, погледнеш ли ме отляво, виждаш нещо чудовищно. Или истинската ми природа, както биха казали някои. Болката намаля, но чувствах страната си неприятно опъната и още по-неприятно парене дълбоко в костите. Поне вече можех да се храня. Колкото по-далеч зад нас оставаха вкусотиите от трапезата на дука, толкова по-силен глад ме мъчеше. Но така е, когато си на път. Тръгнеш ли по пътищата на империята, кръстосваш ли ги ден след ден на конски гръб без друга храна освен онази, която носиш в дисагите си или успееш да откраднеш, задължително откриваш, че на празен стомах всичко ти се струва вкусно. Ако погледнеш буца плесенясало сирене и устата ти не се напълни със слюнка, значи не си достатъчно гладен.