Погледнах през рамо. Очите на старчока още лъщяха като мляко, но вещанията му бяха пресекнали. Отстъпих встрани и изтеглих острието на меча си от гърдите му. Той погледна надолу към червената рана, но не благоволи да падне.
Изчаках миг, после още един. Тълпата мълчеше, а старецът продължаваше да стои и да разглежда кръвта, която се стичаше по корема му.
— Хей — казах аз.
Той вдигна глава, което помогна. Брадичката му вече не ми пречеше. Отсякох му главата с чист удар. Не обичам да се хваля, но е трудно да обезглавиш човек с един замах. Виждал съм опитни палачи да замахват цели три пъти с брадвата, при това на публична екзекуция, където вратовете на жертвите им са удобно положени върху специално пригоден дръвник.
Вещателят бе така добър да се срине след главата си. Обаче продължи да ме гледа с перлените си очи. Няма магия в това — отсечените глави понякога те гледат близо минута, ако им позволиш, но казват, че е на лош късмет, ако си последното нещо, което видят.
Хванах главата за рехавите кичури и я вдигнах пред очите си.
— Сериозно? Можеш да ми кажеш на какво ще седя или няма да седя след години, но не видя какво очаква самия теб след броени секунди? — Говорех високо, за да ме чуе тълпата. — Този шарлатанин години наред е живял от нещастието на такива като вас.
И с тих глас, само за вещателя и за онези, които ме гледаха през очите му, за всички, които гледаха насам през шир от години, изгубени във времето още преди да се родя, казах:
— Бъдещето си е мое. Само защото си мъртъв, не значи, че си прав. Всички умират.
Устните се усмихнаха. Сгърчиха се.
— Мъртвия крал — казаха те без звук, а в пръстите си, там където докосваха кожата му, усетих иглички, гъдел, сякаш държах паяк в шепата си.
Пуснах главата и я ритнах към навалицата. Казах, че съм я ритнал, но в действителност е лоша идея да риташ глави. Научил бях това преди години, урок, който ми струва два счупени пръста на десния крак. Номерът е да подритнеш главата странично. Тя със сигурност ще се търкулне, така че не е нужно да прилагаш голяма сила. Проблемът с отрязаните глави е следният — собствениците им вече не проявяват интерес към смекчаване на съприкосновението с твоя ботуш, не са и в състояние да положат усилия в тази насока. Когато риташ някого в главата, както се случва от време на време, и въпросната глава още е на раменете на досадника, въпросният досадник е склонен активно да се отстрани от пътя на ритника ти, което отнема от силата на сблъсъка. Отрязаната глава е мъртва тежест дори ако те гледа право в очите.
С това познанията ми относно ритането на отрязани глави се изчерпват. Вярно, че повечето хора не знаят и наполовина колкото мен по въпроса, макар че в далечната древност е имало маи, които са били истински експерти в този занимателен спорт. Онова, разбира се, е било друга игра с топка, различна от моята.
Макин най-сетне закопча дисагите си и пристъпи към мен.
— Рече да ти кажа, ако прекалиш. Е, казвам ти.
— Разкарай се — отвърнах.
После махнах на братята.
— Яхвайте конете.
Стотина мили се движихме по същия маршрут като на идване, следвайки Северния път през графства Паркат и Бавар, където повечето пътници са добре дошли, стига да не се застояват, и дори нашего брата не среща отпор, стига да не слиза от коня.
Град Ханвер ни посрещна накичен. Заобиколен от мирни селца с тръстикови покриви, които ми бяха направили впечатление още на идване, Ханвер клечеше кротко, недокоснат от война, насред идилична картина от спретнати нивички.
— Май имат религиозен празник. — Кент се изправи на стремената да види по-добре. Беше си гадно копеле, убиец и прочие, но си имаше и набожна страна, при това от хубавата набожност, или поне от по-хубавата.
— Отврат. — Райк обичаше по-шумните празненства, по-дивите и по възможност такива, които завършват с масов бой.
— Ще има хорали — каза Сим. Той пък си падаше по музиката.
И така, без никой да се интересува особено, че аз съм кралят на Ренар, а те в крайна сметка са прости селяндури от първия до последния, братята влязоха в Ханвер и аз след тях. Яздехме по главната улица сред множеството, местните се разхождаха с умити лица и нагиздени с най-хубавите си парцали, децата размахваха панделки на пръчка, някои дори стискаха захаросани ябълки от миналогодишната реколта. Братята се разделиха — Сим тръгна към църквата, Грамло към ковачницата, Райк връчи юздите си на едно момче пред първата кръчма. Роу, като по-претенциозен, спря пред втората, а Кент тръгна към една конюшня да потърси експертно мнение за десния преден крак на своята Хелакс.