— Но те са вещици. — И тази реплика беше насочена навътре. Сигурно наистина бяха вещици. Срещал бях вещици всякакви, а и за слепите беше видно, че все повече магия се просмуква в света, намира си път чрез този или онзи човек, сякаш са пукнатини в тъканта на дните ни. Не се съмнявах, че свещеникът би качил и мен на бесилката, ако знаеше, че мога да говоря с мъртвите, ако видеше черните вени, нашарили гърдите ми… ако имаше смелостта да се заяде с мен. Може и да бяха вещици, но също толкова вероятна бе друга простъпка — че жената е дръзнала да възрази или да изобрети нещо. Рим мрази много неща, но най-силно мрази изобретенията. Свещениците може и да те пратят на кладата, задето си се пробвал с някое заклинание, но измислиш ли начин да лееш по-здрава стомана, преоткриеш ли забравен алхимически трик на Строителите, не ти мърда едноседмична среща с църковен експерт по изтезанията.
Макин плю отново, поклати глава и тръгна нанякъде. С което осъждаше мен. Собствения си крал! Отхвърлих гнева — той беше бягство, убежище, в което да се скрия, но не Макин ме гневеше.
Нека хората си се молят на Господ, не ми пречат. Молитвите могат дори да са полезни, да родят някакво добро, ако доброто е от значение за вас. Ако искате, затворете Бог в църкви и го оплаквайте там, все ми е тая. Но Рим? Рим е оръжие, което използват срещу нас. Подсладена отрова, която дават на гладния народ.
Момичето пищеше, докато палачите го събличаха. Приближи се мъж с бастунче в ръка, цялото в метални шипове, лъскаво и хубавко.
— Заради епископа е, нали? — Чак сега видях, че Кент стои до мен. Ръката му легна върху моята, която незнайно защо и без разрешение се опитваше да изтегли меча ми. С помощта на Кент мечът ми си остана в ножницата.
— Марило — казах. Малцина са достатъчно дръзки да споменат пред мен името на епископ Марило. Още съжалявам за пироните. Бях ги забил в главата му бавно, но дори така копелето се отърва твърде бързо и твърде лесно.
— Черен ден — каза Кент. Не разбрах дали има предвид онзи ден, преди години, или днешния. Набожен или не, Кент Червения нито веднъж не ме бе укорил за племенника на папата.
Кимнах. Имах си и други причини да мразя Римската църква, някои дори по-основателни, но епископът се беше оказал в ролята на последната капка, която прелива чашата.
— Как е кобилката ти? Хелакс? — попитах.
— Ще се оправи. Сложиха ѝ компрес на крака — отвърна Кент.
Момичето виеше на умряло, макар че засега само му бяха показали бастунчето.
— Но ще можеш да я яздиш, нали? — попитах.
Кент ме изгледа изпод вежди.
— Йорг!
Изградени сме от противоречия, всички ние. Именно тези противоположни сили ни дават издръжливост, като арките — всяко блокче оказва натиск върху съседното. Покажете ми човек, чиито тухли са подредени по конец, и аз ще ви докажа, че е луд за връзване. Вървим по тясна пътечка, а от двете ни страни дебне лудост. Човек без противоречия, които да коригират равновесието му, рано или късно се отклонява от пътя.
— Хайде да погледнем по-отблизо. — Тръгнах през тълпата. Повечето хора сами ми правеха път, други се налагаше да избутвам. Кент вървеше плътно зад мен.
Макин си беше тръгнал, защото неговите противоречия му позволяваха да вземе компромисно решение. Моите не са толкова хрисими. Ако ме попитате, сигурно ще ви кажа, че омразата ме е качила на онази платформа. Омразата към Рим, към неговата доктрина на невежеството, към корумпираните му епископи и кардинали, а може би и от завист, че идеята за такава всесилна организация се е родила в чужда глава, а не в моята. Братята ми биха ви казали, че съм взел решението си от любов към противопоставянето и защото съм се вбесил, че не толкова въжетата, колкото страхът от свещениците и ревът на тълпата държат трите затворнички в капан. Действията ми със сигурност нямаха нищо общо с трите ми месеца на ренарския трон. Когато сложиха короната на главата ми, на теория тя символизираше както властта, така и отговорността ми към народа на моето кралство, но истината е, че аз така и не усетих тежестта на въпросната отговорност. Виж, короната определено ми тежеше и след първия месец спрях да я слагам.
Никой не се опита да ме спре, когато се изкатерих на платформата. Даже мога да се закълна, че ми помогнаха услужливо. Палачът тъкмо замахваше за първия удар, когато взех бастунчето от ръката му. Остри железни шипчета се редяха по цялата му дължина. Момичето, вързано голо за дървения кол, гледаше бастунчето с разширени очи, сякаш то беше единственото нещо в целия свят. Изглеждаше ми твърде чисто като за селянче. Сигурно свещениците го бяха изкъпали, за да не се загубят белезите от побоя в мръсотията.