Кървавото клане не беше изключено като вариант, а и ръцете ме сърбяха да извадя меча. Лесно щях да убия всички на платформата, без проблем. Ханвер не беше виждал война поне от двайсетина години, факт, който лесно можех да променя, и с охота. Все пак реших да заложа на разума, така де, на собствената си представа за разум. Три крачки и се озовах на метър от среброкосия свещеник. Люлеех небрежно бастунчето в ръка.
— Аз съм крал Йорг от Ренар. Убил съм повече свещеници, отколкото вещици си убил ти, и сега ти казвам, че ще пуснеш тези трите да си идат по живо, по здраво. Защото така искам. — Говорех ясно и достатъчно високо, за да ме чуе тълпата, която така се беше смълчала, че долавях плющенето на флагчетата под лекия повей на вятъра. — Или следващите ти думи ще гласят: „Да, ваше величество“, или лично ще се погрижа да изядеш тоя бастун. Избирай.
Свещеникът се поколеба за миг, после каза:
— Да, ваше величество. — Може и да не вярваше, че съм крал, но определено вярваше на кулинарните ми предсказания.
Въоръжени мъже се бяха смесили със селяните. Не бяха много, но достатъчно — биячи с шлемове и подплатени туники, които да пазят реда по заръка на местното лордче. Срещнах погледите им и помахах на тримца, които стояха в група до коритото с вода за конете. Те вдигнаха рамене и ми обърнаха гръб. Не мога да кажа, че останах доволен. Макин стоеше току зад тях. Явно и неговият компромис не е бил достатъчно силен да го пусне до някоя бирария в съседство.
— Кажете ми, че не мога да го направя! — Мечът ми напусна ножницата си толкова бързо, че се чу звън.
Виждах жажда за кръв по немалко лица в навалицата, виждах смут, че са им отнели планираното забавление. И аз го усещах. Като кихавица, която си преглътнал и която оставя чувство за липса, за вакуум. А вакуумът следва да бъде запълнен. Чаках и част от мен се надяваше тълпата да полудее, да се юрне към мен в гневна вълна.
— Кажете ми, че не мога! — Но те мълчаха.
Въжетата на затворничките паднаха под ласката на меча ми.
— Махайте се — казах им аз, ядосан, сякаш вината беше тяхна. Майката подбра момичетата си и закуцука към ръба на платформата. Макин им помогна да слязат.
По-късно се запитах дали това ще се окаже достатъчно да прогони моя призрак, дали това добро дело, без значение от подбудите, ще прогони мъртвото бебе от сънищата ми. Уви, то се върна заедно със сенките.
Останахме в Ханвер цял ден, тръгнахме си на следващата сутрин под лъчите на жизнерадостно слънце, дисагите ни — пълни, улиците — все така накичени с панделки и знаменца. Такава е красотата на местата, които войната е подминала. Такава е и причината да не оцелеят.
30.
Чудовищата си бях оставил на север — Гог и Горгот. Демоните си отнесох на юг.
Придвижвахме се бързо. Прехвърлихме река Райм с една от паянтовите баржи, за които се бях изказал пренебрежително и с недоверие по пътя на север. Оказа се интересно преживяване — първото ми пътуване по вода, а не през или над нея. Конете се гушеха изнервени един в друг, а аз надничах през носа и зяпах омагьосан искрящата река. Уви, пътуването ни продължи само няколко минути — баржата не се задвижваше с гребла или пръти, а чрез издърпване с фиксирано на двата бряга въже. Чудех се на капитана, едър мъж, целия в пот, и на тримата мъже, които работеха за него. Прекарваха живота си по водите на широка река, която само за няколко часа можеше да ги отведе до морето. А те издърпваха баржата си от единия до другия бряг и обратно, стотици пъти в месеца, и винаги бяха на вик разстояние от мястото, от което са тръгнали.
— Я пак ми обясни — каза Макин, когато слязохме на другия бряг. — Защо просто не се върнем в Призрачния, където можем да си живеем като крале, ти — буквално, ние — преносно, вместо да прекосяваме половината свят, за да идем при роднини, които никога не си виждал?
— Някои съм ги виждал. Просто никога не съм им ходил на гости.
— А причината да го правим точно сега? Затова ли превзе Ренарските планини, за да ги управлява Кодин вместо теб?
— Семейството ми винаги се е отнасяло с уважение към стюардите — казах аз.
Макин се усмихна.
— А отиваме там, защото ни трябват приятели — продължих. — Всички предсказатели и техните изкормени кучета врещят до небесата, че принцът на Стрела се е прицелил в императорския трон. Ако това е вярно дори отчасти, той скоро ще си довлече задника в Ренарските планини, а понеже вече го познавам, знам, че ще ни е трудно да го спрем. А въпреки пословичното си дружелюбие явно трябва да прекося половината свят, за да намеря някой, който евентуално да ми помогне във време на нужда.