Всичко това си беше вярно, пътуването ми на юг беше добър ход в играта на тронове, но не това беше основната причина да тръгна натам. Основната причина беше, че исках да намеря поне един роднина, който не копнее да ме убие. Казват, че кръвта вода не става, но онази, която съм наследил по бащина линия, си е бистра водица. Попораснал бях, замислях се за парченцата, от които съм направен, и все по-често се сещах за майчиния си род. Исках да се запозная с тези си роднини, ако не за друго, то поне за да убедя сам себе си, че не всичко в мен е от най-долна проба.
Пътят ни отведе до подножията на Аупите, планина, пред която Матераците бледнеят и на височина, и на площ. Цели легиони бели върхове маршируваха от изток на запад, безразлични към границите на кралствата. Наричаха ги Великата римска стена. Младия Сим сериозно се заплесна по гледката, зяпаше върховете така всеотдайно и запленено, сякаш всеки миг ще падне от гърба на кобилката си.
— Никога не мож ги изкатери тея — рече той.
— Ханибал е прекарал слонове през тях — уведомих го.
Гримаса засенчи лицето му и бързо отмина.
— А, слонове.
До този момент не ми беше хрумвало, че е възможно Сим да няма ни най-малка представа що е то слон. Дори в цирка на д-р Тапрут нямаше слонове. Сим сигурно си мислеше, че слоновете се катерят като маймуни.
Седмици наред яздихме по границите на дребни кралства, където законът беше слаб и нямаше кой да го прилага, подбирахме пътищата с най-слаб трафик. Бяхме седмина, а това е лошо число, когато си на път. Твърде много бяхме, за да останем незабелязани, и твърде малко, за да се осланяме на числеността си в случай на нужда. Е, поне изглеждахме корави. Може би не толкова корави като преди, но достатъчно, за да вдъхнем страх от бога на евентуални бандити. Изглеждахме бедни и това също помагаше. Имахме коне, оръжия и брони, вярно, но нищо друго, което да си заслужава риска, особено риска да се счепкаш с Райк и Макин.
Подножията на Аупите се гърчат по границите на Тевтония — дълги голи долини, разделени от високи каменисти възвишения. В далечното минало тук са се случили лоши неща. Отлъчването, така го наричат, и дори сега, след векове, прашната почва не ражда нищо. В празнотата на онези долини, на седмица път от най-близкото населено място, минахме покрай най-самотната къща на света. Чувал съм, че в далечния бял север, отвъд замръзналото море, хора живеят в колиби от лед, целите увити в кожи да ги пазят от вятъра, който е толкова мразовит, че да те среже на две. Но тази каменна колиба, миниатюрна сред разхвърляните наоколо ѝ канари, с празните си като избодени очи прозорци, ми се стори дори по-страшна. Една жена излезе на прага, три деца се наредиха пред нея, стояха и ни гледаха как минаваме. Никой нищо не каза. В онази суха долина, където само вятърът шептеше, без гарван да се обади, нито чучулига да запее, думите изглеждаха греховни, сякаш имаха силата да събудят нещо, което спи и е по-добре да си остане заспало.
Лицето на жената беше прекалено бяло и прекалено гладко, като лицето на мъртво дете. Децата ѝ клечаха пред нея в сивите си дрипи.
По пътя си на север бяхме яздили в крак с пролетта. Сега имах чувството, че галопираме право към лятото. Калта се втвърди, цветовете на дърветата опадаха, дойдоха мухите. Райк почервеня като домат, както става винаги в началото на лятото, изгоря въпреки наслоената по лицето му мръсотия и това с нищо не подобри настроението му.
Скоро планината и нейните мрачни подножия останаха зад гърба ни, пътят ни поведе през диви пасища, сетне хлътнахме във вековните гори на юга.
В края на един горещ ден — лицето вече не ме болеше толкова, не беше заздравяло, но поне раната бе спряла да сълзи — извадих меча си. Бяхме си спретнали бивак в края на една горска полянка. Роу беше отстрелял сърна, благословен да е, и сега бутът цвъртеше над огъня.
— Предизвиквам те, сър Макин от Трент!
— Сигурен ли си, че още помниш как се борави с това нещо? — подразни ме Макин, ухили се и изтегли своя меч. — Кралю мой.
Разменихме няколко удара, парирахме и нападахме, колкото да се раздвижим. После, без предупреждение, Макин ускори темпото и върхът на меча му се разтанцува сериозно.
— Време за нов урок? — попита той, все така ухилен, но свирепо.
Прехвърлих контрола към дясната си ръка, оставих я да върти меча по свое усмотрение, а аз следях единствено сюжета на битката, атаките и отбраната, не позволявах на отделните детайли да ме разсейват. Слънцето се пресягаше през горския балдахин зад Макин, провираше златни снопове като струни на арфа и аз чух, отвъд шепота на листата и птичите трели, песента на меча. Темпото ставаше по-бързо, стоманата трещеше в стакатов щрих, дъхът ни свистеше усилно. Изгорената половина на лицето ми се подпали отново. Старата болка потече като киселина и светкавица едновременно, сякаш отломките от Гог се бяха забили дълбоко в костите ми и още горяха. По-бързо. Видях как усмивката на Макин угасва, пот се стичаше по челото му. По-бързо… проблясък на отразена светлина в очите му По-бързо. Миг на отчаяние, а после: