— Стига! — И той захвърли меча си. — Ису! — извика и тръсна ръка. — Никой не се бие така.
Братята бяха зарязали заниманията си и ни гледаха, сякаш не бяха сигурни какво точно са видели.
Вдигнах рамене.
— Може пък да не си чак толкова лош учител, знам ли.
Ръцете ми трепереха от раменете и се наложи да си помогна с лявата ръка, за да прибера меча си в ножницата.
— Ох!
В първия миг помислих, че съм се порязал и вдигнах пръсти към устата си да изсмуча кръвта. Но кръв нямаше, само мехур от изгорено.
Следвахме извивките на планината и лъкатушните корита на големи реки. Реки с имена, отбелязани на картите, често различни от тези, с които ги наричаха местните хора. А дори местните не винаги бяха на едно мнение за имената им — в горната част на течението ги наричаха по един начин, в долната — по друг. Не ми пукаше особено, стига реките да ни водеха там, където исках да отида. Уви, твърде често налитахме на препятствия. Стражеви кули, патрулни отряди, наводнения, слухове за чума, все неприятни неща, които ни отклоняваха по заобиколни пътища, сякаш друг избираше руслото ни. Това породи в мен лошо предчувствие, но както казваше Макин, предчувствието си е просто чувство.
— Мама му стара! — Скочих от гърба на Барт и тръгнах към разрушения мост. От нашата страна каменният градеж се беше запазил, арката надигаше снага да прехвърли разпенените до бяло води, но само след няколко метра свършваше като счупен зъб. Големи каменни отломки прозираха под повърхността на водата, образуваха вълни и водовъртежи. По всичко личеше, че мостът се е срутил наскоро.
— Добре де, ще се отклоним малко на изток. Не е болка за умиране — каза Макин.
От всички ни Макин имаше най-добър усет за посоките. Аз разчитах на картите и ги познавах отлично. Дори със затворени очи можех да видя всеки детайл от свитъка с картите си, но Макин умееше да превръща мастилото и обработената кожа в мъдри решения по въпроса коя клисура или кой хребет да изберем.
Изсумтях. Клекнал до основата на разрушения мост, надушвах нещо, лек дъх на разложение под свежата металическа миризма на бързите води.
— На изток тогава — казах и се изправих.
Свърнахме по пътеката, която водеше на изток, тънка черта от по-тъмно зелено сред разлистения лес, засенчена от върби и обрасла с калини. Тръните дращеха по ботушите ми.
Проблемът с рядко използваните пътеки е, че са използвани рядко поради основателна причина. И ако тази причина не е в опасностите, които дебнат край пътя, значи е в самия път. А понякога и в двете. В Кантанлона размитите граници на цивилизацията стават размекнати, толкова размекнати всъщност, че не внимаваш ли, като нищо ще те погълнат.
— Ще минем през това? — Кент Червения се беше изправил на стремената и гледаше намръщено нашарената от тръстики заблатена местност, която се простираше пред нас в зеленикавокафява безкрайност.
— Вони — отбеляза Макин и подуши въздуха, сякаш вонята не се усещаше достатъчно силно и без преки усилия да напълниш дробовете си с нея.
Райк се изплю красноречиво и продължи да гони комарите. Той, изглежда, ги привличаше. Гадинките явно не се сещаха какъв бълвоч тече във вените му.
Графство Кантанлона лежи по протежение на бившата граница между две големи кралства, чието обединение било първата стъпка на Филип в изковаването на империята. Казват, че майката на Филип го родила на тази граница, в Авинрон, и затова той сметнал, че има основателна претенция и над двете земи. Нищо чудно, че от Авинрон не е останала и следа, само това миризливо блато, захранвано от река с красноречивото име Тиня.
Пътят ни минаваше през блатото. Причините да минава оттам бяха основателни и се намираха от двете му страни. Тръгнах пръв, пеша, водех Барт за юздата. С братята бяхме прекарали достатъчно време в тресавищата Кен и имахме добър усет за мочурливи терени. Ключът е в растителността. Пушицата — тревисто растение с бели топчета като памук — е първият знак за дълбока кал, черният блатен шавар расте там, където земята ще издържи тежестта на човек, но не и на кон, острицата обича чиста вода, огнивчето — застояла, езерният камъш расте там, където водата е дълбока, но калта отдолу е стабилна. Нужен ти е остър поглед и предпазливи крака, плюс надеждата, че топлите мочурища на Кантанлона не се различават съществено от студените мочурища по границата на Анкрат.