Тръгнах към вратата с меч в ръка. Не знам защо, но входът ми приличаше на гроб, а миризмата на влажно разложение само подчертаваше тази илюзия.
— Джейми, забрави си… — Блясъкът на меча ми смълча жената. Дори в гъста мъгла строителската стомана намира лъч, който да отрази. — О — промълви тя.
— Мадам. — Поклоних се, всъщност по-точно само кимнах. Не исках да свеждам глава на повече от косъм.
— Прощавай — каза тя. — Не очаквах гости. — Не изглеждаше на повече от двайсет и пет, руса и хубавка, макар и твърде слаба за моя вкус; домашно тъканите ѝ дрехи бяха простички, но чисти.
Измежду къщите вляво от нас се появи мъж на петдесетина години, приведен под дървено буре. Стовари го върху купчина слама и вдигна ръка.
— Добре дошли! — Потърка бялата четина по страните си и примижа срещу мъглата. — Идвате с лошото време, млади господине.
— Хайде заповядай, влизай — продължи жената. — Тъкмо съм сготвила. Не е кой знае какво, проста овесена каша, но си добре дошъл на трапезата ни. Мамо! Мамо! Извади хубавата купа.
Погледнах към Макин. Той вдигна рамене. Кент зяпаше възрастния мъж ококорен, кокалчетата му върху дръжката на северняшката му брадва бяха побелели.
— О, извинете. Аз съм Рут. Рут Милсон. Колко невъзпитано от моя страна. А това е брат Робърт. — Махна към мъжа, който тъкмо влизаше в къщата, край която беше оставил бурето. — Викаме му „брат“, защото изкара три години в Гоханския манастир. Но не се задържа там, горкият! — Дари ни с енергична усмивка. — Хайде, влизай!
Някакъв спомен гъделичкаше ума ми. Гохански манастир. Името ми беше познато и ме караше да мисля за дома.
— Гостоприемството ти включва ли и моя приятел? — попитах и посочих Макин.
Рут се обърна и влезе в къщата.
— Не се стеснявай — извика от прага. — Има за всички. Не е много, но достатъчно, а няма по-голям грях от празния стомах!
Последвах я, а Макин последва мен. Наложи се да наведем глави, за да минем през вратата. Очаквал бях къщата да е влажна и плесенясала, но всичко изглеждаше чисто и сухо. На масата гореше лампа, металните ѝ части бяха излъскани до блясък, сякаш стопаните ѝ я ценяха високо. Стаята тънеше в сенки, капаците на прозорците бяха затворени, сякаш беше вечер, а не сутрин. Макин прибра меча си в ножницата. Аз не бях толкова възпитан.
Огледах се. Нещо липсваше. Или аз пропусках нещо.
Райк стоеше отвън, надвиснал над братята, които се бяха скупчили около него. Изглеждаха глупаво — всичките стиснали оръжия и настръхнали — особено когато две момиченца претичаха със смях край тях. Старица се появи с куцукане, стиснала вързоп под мишница, вървеше бавно и си мърмореше нещо, без дори да погледне към Грамло и ножовете му.
— Рут — казах аз.
— Сядай! Сядай! — извика тя. — Изглеждаш ми полумъртъв. А си само момче. Височък си, ама си момче. Виждам аз. А момчетата трябва да се хранят. Нали така, мамо? — Сложи ръка на шията си, несъзнателен жест, и се погали по гърлото. Светла кожа, много светла. Щеше да изгори на слънце по-лошо и от Райк.
— Тъй, тъй. — Майката подаде глава през вратата на единствената друга стая. Сива коса около строго лице, смекчено от добродушна уста. — И как му е името на туй момче?
— Йорг — отвърнах. Обичам да се хваля с титлите си, но за всичко си има време и място.
— Макин — добави Макин, макар че Рут гледаше все в мен, което си беше странно. Дори когато още бях красавец, преди изгарянето, не можех да се меря по чар с Макин, който успяваше да се хареса на всички.
— А господин Милсон има ли? — попита Макин.
— Сядай! — повтори Рут. Седнах, Макин седна след мен, като си избра люлеещия се стол до празното огнище. Опрях меча си на масата. Жените дори не го погледнаха.
Рут взе една плетена жилетка.
— Този Джейми ще си забрави и главата някой път!
— Имаш ли съпруг? — попитах аз.
Лицето ѝ се смрачи като от облак.
— Преди две години тръгна за замъка. Да си отбие службата при дука. — Грейна отново. — Но пък и ти си твърде млад за мен. Трябва да повикам Сеска. Тя е хубава като зората. — Палави бяха очите ѝ. Сини като незабравки.
— И какво правите тук, в нищото? — попитах аз. Харесваше ми тази Рут. Имаше огън в нея, а и приличаше на едно слугинче в Призрачния, Рашел. Нещо в нея ме възбуждаше необяснимо. Необяснимо, ако не броите осемте седмици на път.
— В нищото? — Вдигна разсеяно пръсти към устата си, хубава уста, между другото, езикът ѝ изду бузата ѝ.