„Мама“ се появи от кухнята с глинено гърне, което носеше с помощта на обгорена дървена скоба, за да не си опари пръстите. Макин скочи да ѝ помогне, но тя не му обърна внимание. Изглеждаше миниатюрна в сравнение с него, приведена допълнително от годините. Остави гърнето пред мен и сложи колебливо костеливата си ръка върху капака.
— Сол?
— Защо не? — Бих помолил за мед, но не бях в Призрачния. Посолената каша е за предпочитане пред обикновената, дори ако си прекалил със солта на трапезата на дук Маладон.
— О — рече Рут. Смъкна ръка от устата си. В шепата ѝ имаше зъб. При това не от малките зъби, а голям кътник от задните, с дълги бели корени и омазан с тъмна кръв, толкова тъмна, че изглеждаше почти черна. — Съжалявам — каза тя. Държеше ръката си изпъната, сякаш зъбът я ужасяваше и в същото време приковаваше вниманието ѝ. Гледаше го като омагьосана, с разширени и помътнели очи.
— Няма нищо — казах аз. Странно е колко бързо случайната похот може да се преобърне в отвращение. Нещо като тънката линия, която според поетите разделяла любовта и омразата.
— Да хапнем? — предложи Макин.
Стомахът ми се обърна при мисълта за храна. Вонята на блатото, така упорита, нахлу в стаята с подновени сили.
Старицата се върна с три дървени паници, едната украсена с резбовани цветя, и със стол, който изглеждаше твърде хубав за тази къща. Остави паниците на масата, хубавата сложи пред мен, а едната — пред празния стол. Третата задържа, като се оглеждаше за нещо. Изглеждаше объркана. Вдигна ръка към главата си и се почеса разсеяно.
— Изгубихте ли нещо? — попитах аз.
— Да, един люлеещ се стол. — Засмя се. — Къщата е малка, а аз да изгубя цял стол! — Смъкна ръка и в шепата ѝ остана бял кичур, изтръгнат от корен. Петно гола кожа се розовееше отстрани на главата ѝ. Старицата гледаше кичура със същото недоумение, с което дъщеря ѝ бе зяпала зъба.
— Замъкът на дука, казваш? Рут? — обади се Макин откъм люлеещия се стол. — Кой дук е това? — Макин умееше да вади разговора от всяко смутено мълчание, но не и този път, изглежда. Жените дори не го погледнаха, нито младата, нито старата.
Старата пъхна кичура коса в джоба на престилката си и изчезна обратно в кухнята. Рут остави зъба на перваза на прозореца.
— Казват, че било на късмет, нали? — попита тя. — Да ти падне зъб. Май съм чувала нещо такова. — Отвори капаците. — Я да пуснем зората.
— Кой дук управлява тия земи? — попитах аз.
Рут се усмихна. В ъгълчето на устата ѝ имаше петънце черна кръв.
— Ама ти май наистина си се загубил, а? Дук Гелетар, разбира се, кой друг!
И в този миг осъзнах какво липсва. Мъртвото бебе, детето от кутията, което се появяваше във всяка сянка. Не и тук обаче. Тук сенките бяха твърде плътни.
Входната врата се отвори с трясък и малкият Джейми нахлу в стаята. Момчетата на определена възраст не знаят да вървят — или спят, или тичат като бесни. Джейми закачи с ръка касата на вратата и стърчащата главичка на пирон смъкна парче от кожата му с размера на голяма монета.
Той дотича при мен, ухилен до уши, по горната му устна се беше стекъл сопол.
— Ти кой си? Кой си, господине? — Тъмен мускул лъщеше като черен дроб под смъкнатата кожа, но детето сякаш не забелязваше нищо.
— Значи това е земята на… — подсказах аз, вперил напрегнат поглед в мътните очи на Рут.
— Гелет, разбира се. — Отвори и втория капак на прозореца. — Връх Хонас е на запад от нас. В ясна нощ светлините се виждат.
Може Макин да беше нашият спец по картите, но дори аз знаех, че сме на петстотин мили от Гелет и неговия дук. Е, дука на Гелет отдавна бях превърнал в прах. Трябва да имаш очите не на орел, а на бога на орлите, за да видиш връх Хонас от който и да било прозорец в Кантанлона… и въпреки това Рут вярваше, че казва истината.
Обърна гръб на прозореца. Дясната ѝ страна беше аленочервена, сякаш са я потопили във вряща вода.
31.
Скочих толкова бързо, че дори изпреварих Макин, който на свой ред скочи от люлеещия се стол.
— Благодаря ви, дами, но трябва да си тръгваме.
— Ние? — попита майката от прага на кухнята, алена наполовина като дъщеря си, но отляво, а не отдясно, сякаш ако ги събереш, ще получиш една здрава жена и една попарена.
— Само ти си, Йорг — каза Рут. Попарената половина на лицето ѝ започваше да сълзи, мехури избиваха през наранената плът. — За нас винаги си бил само ти. — Изплю два зъба, резци, един отдолу и един отгоре, което не се отрази добре на усмивката ѝ.
Макин се изниза покрай мен и излезе в мъглата навън. Последвах го заднишком, стиснал меча да се вардя от жените. Зазяпал се бях в усмивката на Рут и съвсем забравих за детето. То се вкопчи в крака ми, кожата му се свличаше като мокра хартия.