— Кой си ти? Кой си ти, господине?
— Само ти, Йорг — каза майката, главата ѝ вече бе плешива, ако не броим някой и друг самотен фъндък бяла коса. — Откакто дойде слънцето. — Вдигна ръка към прозореца.
Мъглата припламна в жълтеникаво, после отстъпи назад през блатото като покривка, която си издърпал толкова бързо, че чашите и чиниите си остават на масата.
Някъде в другия край на блатото изгря второ слънце, толкова страшно и ярко, че не смееш да го погледнеш, и толкова ужасно, че не можеш да отлепиш погледа си от него. Строителско слънце.
Двете жени се разпищяха едновременно. Косата на Рут избухна в пламъци, кожата по черепа на майка ѝ се стопи. Отърсих се от Джейми, той се удари в стената, парчета от кожата му останаха полепнали по панталона ми. Измъкнах се на заден ход от къщата. Познавах тези писъци. Същите звуци бях издавал аз, когато Гог ме изгори. Верен пищеше така, когато баща ми го подпали.
Преди време сигурно бих сметнал, че две горящи жени, които търчат в ужас, са безплатно шоу. Райк и сега би бил на същото мнение, гледката несъмнено би провокирала кашлящия му смях. Роу би се обзаложил коя ще падне първа. Напоследък обаче старите ми вкусове се бяха сдобили с горчива жилка. Познал бях този вид болка от личен опит. Не знам кой ми беше спретнал това представление, но Рут и другите изглеждаха съвсем истински. Истински и добри. Беше постановка, беше лъжа, но лъжа с доза истина — и това никак не ми харесваше.
Навън слънцето печеше, зяпаше ни от предобедния си ъгъл, а писъците бързо заглъхваха.
— К’во ста’а бе? — Кент въртеше глава. — Къде се дяна мъглата?
— Да му се не знае и чудото — каза Роу и плю.
Рядка кал се стичаше по къщите. Бяха напълно изгнили. Покривите им ги нямаше.
— Ти какво видя в къщата, Макин? — попитах, без да свалям поглед от вратата. Нямаше огън. Нямаше дим. Само тъмнина. Сякаш слънцето не проникваше между стените, макар покрива да го нямаше.
Той поклати глава.
— Потъват — каза Райк.
И сам виждах. Всички къщи потъваха бавно в смрадливата кал. Специфичният звук ме наведе на мисли за секс, макар че сексът беше последното, което можеше да ангажира вниманието ми в момента.
— Връщат се там, откъдето са дошли — каза Сим и се дръпна по-далеч от стените.
Добре казано. Сега, когато мъглата се беше махнала и виждахме ясно, по всичко личеше, че къщите са потънали отдавна, а после нещо е накарало тресавището да ги повърне в наша чест.
— Какво стана? — попита Макин, макар че, ако се съдеше по лицето му, предпочиташе да не знае.
— Бяха призраци — казах аз. — Призовани заради мен. — Някой беше направил грозна възстановка на катастрофата в Гелет. Хора, които бяха умрели заради мен. — Не могат да ни наранят.
За няколко минути къщите потънаха напълно и без следа. Огледах бавно хоризонта. Нищо, само безкрайна шир от вонящи локви. Оттеглилата се мъгла беше прояснила зрението ми, но не само него. И друг воал се беше смъкнал. Една по-невидима мъгла, която ни бе следвала от мига, когато надушихме блатото. Некромантството се размърда в мен. Стояхме на повърхността на океан, а мъртвите плуваха под краката ни. Нещо обезсилваше способностите ми, заслепяваше ме. Нещо или някой.
— Покажи се, Чела! — извиках.
Осезаемата тежест на некромантското ѝ изкуство притегли погледа ми към мястото, където тя се появи миг по-късно. Появи се бавно, на части, черна слуз се стичаше по голото ѝ тяло, косата лепнеше по раменете ѝ, по гърдите. Десет метра тъмна, коварна кал стояха помежду ни. Лъкът на Роу беше зад гърба му, арбалетът на Нубанеца — привързан за седлото на Барт. Виж, Грамло стискаше нож в ръка. По един във всяка по-точно. Но не ми изглеждаше изкушен да метне който и да било от тях. Може би предпочиташе да не привлича вниманието на Чела към себе си.
Никой от нас не отвори уста да проговори. Нито един не посегна към лъка си. Магията на некромантката въздействаше и на живите, не само на мъртвите. Или на живите мъже най-малко. Тресавището беше оцветило плътта, която помнех толкова добре, направило я беше по-тъмна, но бе все така стегната. Мазнотията, която се стичаше по нея, лепнеше и криволичеше по кожата ѝ, сякаш насочваше погледите ни, позлатяваше всяка тъмна извивка и ни зовеше.
— Здравей, Йорг — каза тя.
Думите на Катерин от гробището. Може би изреченото в гробища винаги стига до ушите на онези, които са се венчали за Смъртта.
— Помниш ме. — Чудех се от колко ли време ме води за носа, откога насочва стъпките ми насам, към тресавището. Вече не се съмнявах, че именно тя е отговорна за съборения мост, по който се бяхме надявали да минем.