– Извинявай, мисля, че се унасям. Всичката онази храна.
– Отдай се на съня. И знай, че когато се събудиш, ще те отведа у дома.
Сола се надигна рязко.
– Баба ми все още е в онази къща…
– Не, тя е в моето имение. Никога не бих я оставил там, където беше уязвима и изложена на опасност…
Без никакво предупреждение, Марисол обви ръце около раменете му и го притисна до себе си с такава сила, че той почувства всяка тръпка на тялото ѝ.
– Благодаря ти – задавено каза тя, заровила лице в шията му. – Тя е всичко, което имам.
Асейл отвърна на прегръдката ѝ невероятно внимателно, сложи нежно ръце на гърба ѝ и докато вдъхваше аромата ѝ, сърцето отново го заболя заради това, че някой мъж я бе докоснал другояче, освен с благоговение.
Дълго останаха така. А когато Сола най-сетне се отдръпна и го погледна, той не можа да се сдържи и помилва лицето ѝ с върховете на пръстите си.
– Нямам думи – каза с пресекващ глас.
– За какво?
Единственото, което Асейл бе в състояние да стори, бе да поклати глава и да се откъсне от нея. Беше или това… или да се озове в леглото с нея.
– Почини си добре – каза дрезгаво. – По залез-слънце ще те отведа в безопасност при твоята родственица.
А после двете с баба ѝ можеха да живеят при него. И така щеше да е сигурен, че тя винаги ще бъде в безопасност.
И никога вече нямаше да се тревожи за нея.
Асейл излезе забързано още преди да бе затворила очи. Просто не бе в състояние да понесе гледката на спуснатите ѝ клепачи.
Прекрачи прага на стаята…
И се закова на място.
Близнаците се облягаха на стената срещу стаята. Нямаше нужда да вдигат очи или да се обръщат към него. Взираха се право в очите му още в мига, в който той излезе… сякаш бяха очаквали появяването му през всяка една секунда, която бе прекарал вътре.
Не казаха нищо, но и не беше нужно.
Асейл потърка лице. В кой свят смяташе, че би могъл да приеме две човешки жени в къщата си? И какво ти завинаги… не можеше да го направи дори за една нощ. Защото какво щеше да каже, когато станеше очевидно, че не е в състояние да излиза през деня? Или да допусне слънчева светлина в дома си? Или…
Завладян от чувства, той бръкна в джоба на елегантния си черен панталон, извади шишенцето с кокаин и само за миг довърши останалото в него.
Просто за да се почувства поне мъничко нормален.
След това вдигна подноса от пода.
– Не ме гледайте така – измърмори и се отдалечи.
23 Брам Стокър – авторът на романа „Дракула“, който създава литературния образ Влад Дракула. – Бел. прев.
25
– Рот!
С името на своя хелрен на уста, Бет се надигна рязко от възглавниците. За миг нямаше никаква представа къде се намира. Каменните стени и пищните кадифени чаршафи не бяха…
Къщата на Дариъс. Не беше в стаята на баща си, а в онази, която Рот използваше, когато имаше нужда от място, където да преспи. Онази, в която се бе преместила, когато не можа да заспи.
Явно сънят най-сетне я беше надвил…
Някъде в далечината зазвъня телефон.
Бет отметна косата от лицето си и установи, че краката ѝ са завити с одеяло, което не помнеше да е изваждала… куфарът ѝ беше до вратата… а върху нощното шкафче имаше сребърен поднос.
Фриц. Икономът трябва да бе дошъл по някое време през деня.
Потърквайки средата на гърдите си, Бет погледна празната възглавница до себе си, опънатите чаршафи, липсата на Рот… и се почувства по-зле и от предишната нощ.
А си бе помислила, че по-лошо не би могло да стане. Или че малко разстояние между тях ще помогне…
– По дяволите, Рот? – извика тя и скочи от леглото.
Втурна се към вратата, прекоси на бегом тесния коридор, нахълта в стаята на баща си и се хвърли към телефона върху една от малките масички.
– Ало! Ало? Ало…?
– Здравей.
При звука на дълбокия глас Бет рухна върху леглото, притиснала слушалката до ухото си, сякаш можеше да доведе своя мъж при себе си.
– Здравей. – Затвори очи и дори не помисли да се съпротивлява на сълзите, просто ги остави да се стичат по бузите ѝ. – Здравей.
Гласът му бе толкова задавен, колкото и нейният.
– Здравей.
Възцари се дълго мълчание и това беше хубаво – въпреки че Рот беше у дома, а тя бе тук, двамата сякаш се прегръщаха.
– Съжалявам – каза той. – Толкова съжалявам.
Бет изхлипа.
– Благодаря ти…
– Извинявай. – Той се засмя. – Не съм особено красноречив, а?
– Няма нищо. И аз не съм в най-добрата си форма… Мисля, че току-що те сънувах.