– Кошмар?
– Не. Че ми липсваш.
– Не го заслужавам. Боях се да ти позвъня на мобилния, в случай че не отговориш ти. Помислих, че ако с теб има някой, може би той ще отговори и… да, съжалявам.
Бет изпусна дъха си и се облегна на възглавниците. Кръстоса крака в глезените и плъзна поглед по снимките със собственото си лице.
– В неговата стая съм.
– Така ли?
– В онази, която ти използваше, няма телефон.
– Господи, толкова отдавна не съм стъпвал в тази къща.
– Нали? Събужда толкова спомени.
– Обзалагам се.
– Как е Джордж?
– Липсваш му. – Чу се приглушен звук – Рот потупваше кучето по гърба. – Той е тук, до мен.
Хубавото бе, че подобни неутрални теми бяха прекрасен начин да навлязат полека във водите на сближаването. Ала най-същественият разговор си оставаше надвиснал над тях.
– С главата на Джон всичко е наред – каза Бет, като си играеше с ръба на блузата си. – Но предполагам вече си научил, че в Медицинския център всичко мина добре.
– Ъ… ами… не. Всъщност аз бях… ами извън играта.
– Обаждах се.
– Така ли?
– Да. Тор каза, че спиш. Успя ли най-сетне да си починеш?
– Ъъъ… да.
Той замълча и този път тишината бе различна – встъпителна, обратно броене към истинската цел. И все пак Бет не беше сигурна как да подхване темата, какво да каже, как да…
– Не знам дали някога съм ти разказвал за родителите ми – рече Рот. – Освен за това, как бяха…
Убити, довърши Бет наум вместо него.
– Бяха родени един за друг. Въпреки че бях млад, си ги спомням заедно и истината е, че когато те загинаха, за мен умря и това, което те имаха. Сякаш тяхното беше любов, каквато се ражда веднъж на хилядолетие. А после срещнах теб.
Топли сълзи се стичаха бавно по бузите на Бет, някои тупваха върху възглавницата, други, лъкатушейки, откриваха ухото ѝ. Тя протегна ръка, взе си носна кърпичка от кутията наблизо и ги попи беззвучно.
Ала Рот знаеше, че плаче. Не може да не знаеше.
Гласът му изтъня, сякаш му беше трудно да не рухне. – Когато ме простреляха онази нощ преди няколко месеца и двамата с Тор се изнасяхме от къщата на Асейл, не се страхувах, че умирам или нещо такова. Е, да, знаех, че раната е лоша, но съм преживял немалко гадни ситуации… и щях да се справя… защото никой и нищо нямаше да ме отдели от теб.
Подпряла телефона на рамото си, Бет сгъваше мократа кърпичка на съвършени малки квадратчета.
– О, Рот…
– Когато става въпрос за това, да имаш дете… – Гласът му изневери. – Аз… аз… аз… о, за бога, опитвам се да открия думите, но такива няма, Бет. Просто няма. Знам, че искаш да опиташ, разбирам го. Ала ти не си прекарала четиристотин години, в които си чувала и виждала жените от расата ни да умират при раждане. Не мога… не мога да си го изкарам от ума, разбираш ли? Проблемът е, че съм обвързан мъж и макар че наистина искам да ти дам онова, за което мечтаеш, част от мен никога няма да се вслуша в разума. Просто няма… не и когато става въпрос за това, животът ти да бъде изложен на опасност. Ще ми се да бях различен, защото то ме убива, но не мога да променя този, който съм.
Бет се наведе настрани и извади нова кърпичка.
– Ала в наши дни има съвременна медицина. Имаме доктор Джейн и…
– Ами ако детето е сляпо? Ако наследи очите ми?
– От това изобщо няма да го обичам по-малко, уверявам те.
– Задай си въпроса на какво генетично наследство го излагаме. Е, да, аз се справям. Но вярваш ли дори за миг, че минава и ден без зрението да не ми липсва? Събуждам се до жената, която обичам, и не мога да видя очите ѝ. Не знам как изглеждаш, когато се издокарваш за мен. Не мога да гледам тялото ти, докато съм в теб.
– Рот, ти правиш толкова много…
– А най-ужасното? Не мога да те защитавам. Дори от къщата не излизам… и то е колкото заради шибаната ми работа, толкова и заради слепотата… о, и не се заблуждавай. Според закона, ако имам син, той ще ме наследи на престола. Няма да има избор… също като мен. А аз го ненавиждам… ненавиждам всяка нощ от живота си… господи, Бет, мразя дори да се събуждам вечер, мразя шибаното писалище, мразя декретите и глупостите, и това, че съм хванат като в капан в проклетото имение. Мразя го.
Господи, знаеше, че не е щастлив, но не бе предполагала колко много.
Но разбира се, кога за последен път бяха разговаряли по този начин? Купищата работа всяка нощ, съчетани със стреса от шайката копелета и техните простотии…
– Не знаех. – Тя въздъхна. – Искам да кажа, давах си сметка, че си нещастен, но…
– Не обичам да говоря за това. Не искам да се тревожиш за мен.
– И все пак се тревожа. Знам, че си под огромен стрес… и ми се ще да можех да ти помогна по някакъв начин.