– Именно това имах предвид. Няма помощ за това, Бет. Никой не може да направи нищо и дори да имах съвършено зрение, а бременността да беше напълно безопасна, пак нямаше да искам да стоваря нещо подобно на следващото поколение. То е жестокост, която не бих причинил дори на някого, когото мразя, какво остава за собственото ми дете. – Той се изсмя рязко. – По дяволите, би трябвало да оставя Кор да получи шибания престол. Ще си го заслужава.
Бет поклати глава.
– Всичко, което искам, е да бъдеш щастлив. – Всъщност не беше точно така. – Но не мога да лъжа. Обичам те и все пак…
Човече, определено го разбираше за това с липсата на думи.
Ала нали той в крайна сметка бе успял да ги открие.
– Почти не мога да го обясня. – Тя сви юмрук над сърцето си. – Една празнина в гърдите ми, която няма нищо общо с теб или с чувствата, които изпитвам към теб. То е вътре в мен… сякаш бе натиснато някакво копче. Ще ми се да можех да бъда по-ясна, но ми е трудно да го опиша. Дори не знаех какво е… докато една нощ Зи и Бела не отидоха в апартамента ни в Манхатън и ме оставиха да се грижа за Нала. Бях в покоите им, тя спеше в скута ми, а аз разглеждах нещата в стаята. Масата за смяна на пелени, бебефоните, детското креватче… всички кърпички, бебешки бутилки и биберони. И си помислих – и аз искам същото. Всичко това. Коша за пелени и гумените патета, и безсънните дни. Акането и сладката миризма на къпане, плакането и гукането, стереотипното розово и светлосиньо… каквото ни се паднеше. И чуй ме, аз дълго мислих за това. Наистина. Дойде ми така изневиделица, че си помислих – това е просто фаза, преходно настроение, наивна илюзия, която ще премине.
– Кога… – Той се прокашля. – Преди колко време беше това?
– Повече от година.
– По дяволите…
– Както ти казах, от доста време се чувствам по този начин. И си мислех, че ти ще си промениш мнението. Знаех, че то не е приоритет за теб. – Опитваше се да бъде дипломатична. – Мислех… е, като го казвам сега, си давам сметка, че всъщност никога не споделих с теб какво чувствам. Просто нямаше подходящ момент.
– Съжалявам. Знам, че вече се извиних, но… дяволите да го вземат.
– Няма нищо. – Бет затвори очи. – Пък и нали знам какво ти е. Не е, като да не те виждам всяка вечер с изражение, сякаш би искал да си където и да било, но не и там, където си.
Отново се възцари мълчание.
– Има и още нещо – каза той след малко.
– Какво?
– Мисля, че скоро ще навлезеш в периода си на нужда.
Бет зяпна и в същия миг нещо се надигна в подсъзнанието ѝ.
– Аз… откъде знаеш?
Честата смяна на настроенията ѝ. Силният апетит за шоколад. Наддаденото тегло…
– Мамка му – каза тя. – Аз, ъъъ… мамка му.
* * *
Което прекрасно описваше нещата, помисли си Рот, докато се облягаше в стола зад бюрото в библиотеката. В краката му Джордж се беше опънал на килима, отпуснал глава върху ботуша му, сякаш искаше да му окаже подкрепа.
– Не мога да бъда сигурен. – Рот разтърка слепоочието, което бе започнало да го пробожда. – Но като твой хелрен, ще ми повлияе веднага щом хормоните ти започнат да се променят – кръвта ми ще стане по-буйна, емоциите ми – по-силни, ще бъда наистина избухлив. Сега не си в къщата, нали? И аз се чувствам повече себе си, отколкото през последните две седмици. А по време на онази караница? Съвсем бях откачил.
– Две седмици… горе-долу от толкова време ходя при Лейла и оставам с нея. И да, ти наистина не беше на себе си.
– Естествено – Рот вдигна показалец, за да подчертае думите си, въпреки че тя не можеше да го види, – това не е извинение за начина, по който се държах. Просто контекст. Така, по телефона? Мога да разговарям с теб и да се владея достатъчно, за да ти обясня. Когато си тук? Отново ти казвам – не е оправдание и вината не е твоя, но се чудя дали то не е изиграло роля във всичко това.
Наведе се на една страна и сложи ръка върху кучето. Джордж вдигна глава, подуши, близна го лекичко. Рот се зае да гали дългите вълни на гърдите му, решеше ги с пръсти и ги изпъваше върху краката му.
– Господи, Рот, преди малко, когато не се събудих до теб…
– Ужасно. Знам. И с мен беше същото… може би дори по-лошо. Не бях сигурен дали не съм прецакал всичко. Дотам, че да няма връщане назад.
– Не си. – Разнесе се шумолене, сякаш тя се наместваше върху леглото. – А и май си давах сметка, че напоследък двамата сякаш вървим всеки по свой, различен път. Просто не бях осъзнала, че сме изгубили толкова време… и други неща. Да отидем в Манхатън, да бъдем само двамата, да разговаряме. Отдавна не сме го правили.