– Откровено казано, това е още една причина да не искам дете. И така едвам успявам да бъда свързан с теб. Нямам какво да предложа на едно дете.
– Това не е вярно. От теб би излязъл прекрасен баща.
– В някоя друга вселена – може би.
– Е, какво ще правим? – попита Бет след малко.
Рот потърка очи. По дяволите, чувстваше се така, сякаш го измъчва ужасен махмурлук.
– Не знам. Наистина не знам.
И двамата бяха казали онова, което имаха да казват, така както трябваше да го направят от самото начало. Разумно. Спокойно.
Всъщност тук проблемът беше той, не тя.
– Толкова съжалявам – повтори Рот. – Не е достатъчно, в толкова много отношения. Ала нищо друго не мога… човече, сериозно започва да ми писва да се чувствам безсилен.
– Ти не си безсилен – сухо заяви Бет. – Отдавна сме го установили.
В отговор Рот можа единствено да изсумти.
– Кога ще се прибереш?
– Веднага. Ще дойда с колата… мисля, че тук има резервен автомобил.
– Изчакай, докато се стъмни.
– Рот, колко пъти сме водили този разговор. Няма ми абсолютно нищо на слънцето. Освен това вече е почти четири и половина. Не остава кой знае колко.
Когато си я представи на ярката дневна светлина, Рот почувства, че стомахът му се свива… а после си спомни как Пейн го обвинява в скрит сексизъм. В сравнение с тревогата за своята шелан, бе толкова по-лесно просто да отсече: „Забранявам“. Проблемът бе как се отразяваше това на Бет.
Не можеше да я затвори в позлатена клетка само за да не трябва да се тревожи за безопасността ѝ.
А може би това с бременността за него бе просто още по-наситен оттенък на същия този страх.
– Окей – чу се да казва. – Добре. Обичам те.
– И аз те обичам… Рот, почакай. Преди да си затворил…
– Да? – Когато последва единствено тишина, той се намръщи. – Бет? Какво има?
– Искам да направиш нещо за мен.
– Всичко.
Мина известно време, преди тя да проговори. А когато свърши, Рот затвори очи и отпусна глава.
– Рот? Чу ли какво казах?
Всяка думичка. За съжаление.
И тъкмо когато бе на ръба да ѝ излезе с едно „по никакъв начин“, си спомни какво бе да се събуди, а тя да не е до него.
– Окей – процеди. – Добре. Ще го направя.
26
Застанал пред огледалото в съблекалнята си, Сакстън подръпна пеперудените краища на папийонката и стегна възела. Когато я пусна, коприната запази формата и симетрията си, като добре обучено кутре.
Отстъпи назад, приглади наскоро подстриганата си коса и облече кашмиреното си палто. Подръпна първо единия, после другия ръкав и накрая протегна ръце, така че копчетата за ръкавели под сакото му да се покажат.
Не бяха онези със семейния герб.
Тях вече не ги носеше.
Не, тези бяха ретро, сапфир и диамант в платинена обковка.
– Ами одеколон? – Погледът му обходи шишенцата с аромати от „Гучи“, „Прада“ и „Шанел“, подредени върху огледален поднос с месингови дръжки. – Никакъв коментар от ваша страна?
Леко пръсване върху едната китка. Да, нека бъде свежото ухание на „Егоист“.
Обърна се, прекоси кремавия мраморен под и излезе в издържаната си изцяло в бяло спалня. Докато минаваше покрай леглото, му се прииска да го оправи наново, но това беше от нерви.
– Само ще проверя още веднъж.
Бухна възглавниците, намести завивката точно така, както беше, преди да отиде да се облече, и погледна ретро часовника на „Картие“ върху нощното шкафче.
Повече не можеше да отлага.
И все пак, ето че отново плъзна поглед по бялата отоманка и белите кресла. Огледа внимателно килимчетата от ангорска вълна. Приближи се, за да се увери, че картината на Джаксън Полък над камината е съвършено права.
Това не беше старата му къща, викторианското имение, в което веднъж Блей бе прекарал един ден. Това бе другото му жилище, едноетажна постройка на Франк Лойд Райт, която си бе купил в мига, в който бе обявена за продажба, защото… как да не го направи? Толкова малко от тях бяха останали.
Разбира се, беше я пипнал тук-там скришом и беше разширил мазето, но вампирите отдавна се бяха научили как да се оправят с хората и техните досадни строителни инспектори.
Погледна ръчния си „Патек Филип“ и се запита защо ли прави това отвратително поклонение. Отново.
Беше като някакъв ужасен ден на мармота. Но поне не се случваше много често.
Докато се качваше по стълбите, се улови, че още веднъж оправя възела на папийонката си. Отключи вратата на върха и прекрачи в лъскава кухня в стил четирийсетте години на двайсети век, обзаведена с напълно функционални лъскави копия на уредите от онова време.