Всеки път, когато бе в тази къща с изчистеното ѝ обзавеждане, без нищо ненужно, имаше чувството че се е върнал в Америка след Втората световна война… и това му действаше успокояващо. Харесваше миналото. Харесваше отпечатъка на отминалите епохи. Приятно му бе всичко около него да е толкова автентично, колкото му беше възможно да го направи.
Защото скоро нямаше да се върне във викторианското имение. Не и след като нещата между него и Блей бяха започнали именно там.
Докато прекрачваше прага на входната врата, дори мисълта за Блей бе достатъчна, за да накара гърдите му да се свият… и той спря, съсредоточавайки се върху това усещане, върху спомените, които идваха с него, промяната в кръвното му налягане и посоката на мислите му.
След като двамата скъсаха (по негова инициатива), той бе изчел цял куп книги за скърбенето. Фазите. Целия процес. И интересно… колкото и да беше странно, най-полезна се бе оказала една малка книжка за това, как да превъзмогнеш тъгата от загубата на домашен любимец. В нея имаше въпроси, на които трябваше да отговориш – на какво те е научило кучето ти, какво най-много ти липсва от котката ти или пък кой е любимият момент с папагала ти.
Не би си го признал пред никого, но той бе отговорил на всички тези въпроси за Блей в дневника си… и му беше помогнало. Донякъде. Все още спеше сам и макар да беше правил секс, вместо да му помогне да изтрие черната дъска и да започне начисто, то само бе усилило болката му.
И все пак нещата бяха по-добре отпреди. Сега поне бе успял да си възвърне някакъв елемент на нормалност в живота си: през първите няколко нощи беше истинско зомби. Сега раната вече бе хванала коричка и той се хранеше и спеше. Все още имаше неща, които отключваха болката… като например всеки път щом видеше Блей или Куин.
Толкова бе трудно да се радваш за онзи, когото обичаш… когато той е с някой друг.
Ала както всичко в живота – има неща, което можеш да промениш, и такива, които не можеш.
И като стана дума…
Сакстън затвори очи и се дематериализира, приемайки физическите си очертания насред затрупана със сняг морава, която спокойно можеше да си съперничи по размери с обществен парк… и бе също толкова добре поддържана. Разбира се, баща му не търпеше нищо, което да не е напълно изрядно – растения, трева, предмети на изкуството, мебели… синове. Внушителното имение, което се издигаше насреща му, се простираше върху близо хиляда и петстотин квадратни метра, различните крила – добавяни с течение на времето от поколения човеци. Докато го съзерцаваше в зимната нощ, Сакстън си припомни защо баща му го бе купил, когато някакъв възпитаник на „Юниън Колидж“ го беше дарил на учебното си заведение – това бе Древната страна, пренесена в Новия свят, дом далеч от родната земя.
Истински традиционалист, за баща му бе същинско удоволствие да се върне към корените. Не че някога изобщо се бе откъсвал от тях.
Сакстън пристъпи към главния вход; пламъците на газовите фенери от двете страни на широката врата трепкаха, хвърляйки старинна светлина върху фигурите, издялани в камъка… родени всъщност през възраждането на готическия стил в деветнайсети век. Застанал пред вратата, Сакстън си помисли, че може би не трябва да натиска звънеца, защото прислугата го очакваше. Също като баща му, и те винаги бързаха да го вкарат и изкарат от къщата… сякаш той беше документ, който трябваше да бъде подписан, или пък вечеря, която трябваше да бъде поднесена и бързо раздигната.
Никой обаче не му отвори, така че той протегна ръка и дръпна металната верижка, покрита с меко кадифе, за да оповести пристигането си.
Отговор не последва.
Намръщен, Сакстън отстъпи назад и погледна встрани, ала това не му помогна. Имаше твърде много грижливо оформени храсти, за да може да надникне през някой от прозорците с витражни стъкла.
Да намери къщата заключена, за него бе съвършена метафора за отношенията им. Баща му настоява да дойде на рождения му ден, а после го оставя на студа пред входната врата.
Всъщност Сакстън смяташе, че съществуването му се беше превърнало в истинско „да-ти-го-начукам“ за баща му. Доколкото знаеше, Тим открай време искаше дете… и по-точно – син. Молил бе Скрайб Върджин да му го дари. И най-сетне желанието му беше изпълнено.
За съжаление, оказало се бе, че има допълнителна клауза, която бе развалила всичко.
Сакстън тъкмо се чудеше дали да позвъни отново, когато вратата бе отворена от иконома. Както винаги, лицето на догена бе съвършено безизразно, ала фактът, че не се поклони на първородния и единствен син на господаря си, красноречиво говореше какво е мнението му за онзи, когото щеше да пусне в къщата.