И ето че това стана.
Телефонът на бюрото, направен така, че да изглежда „старовремски“, издрънча – електронен звън, звучащ толкова автентично, колкото изобщо можеше да звучи нещо, което не беше изработено от месинг.
– Ще те оставя да се върнеш към работата си.
Сакстън направи крачка назад.
Баща му погледна грижливо замаскирания цифров екран… и сякаш забрави как се работи с телефон.
– Довиждане, т… – Сакстън спря, преди да е изрекъл думата. Откакто сексуалната му ориентация беше станала известна, тази дума беше по-ужасна и от ругатня… поне когато бе използвана от него.
Баща му го отпрати с махване на ръка и той усети моментно облекчение. Обикновено най-неприятната част на тези посещения беше сбогуването – да си тръгне след поредния неуспешен опит на баща му да го „вразуми“, бе като позорно отстъпление.
Сакстън не се беше разкрил пред семейството си. Изобщо не бе възнамерявал баща му да научи.
Ала някой се беше раздрънкал и той бе почти сигурен кой.
Така че всеки път, когато си тръгнеше, отново изживяваше нощта, в която го бяха изритали от вкъщи, едва седмица след смъртта на майка му. Бяха го изхвърлили само с дрехите на гърба му, без пари и без място, където да се скрие от бързо приближаващата зора.
По-късно бе научил, че всичките му вещи са били ритуално изгорени в гората зад имението.
Още една полза от обширните земи.
– Затвори след себе си – изплющя гласът на баща му.
Сакстън се подчини на драго сърце. Докато затваряше безшумно, като никога не изгуби нито миг в болка. Вместо това се огледа на двете си страни и се ослуша.
Тишина.
Без да губи нито миг, той се върна в салона и се шмугна в библиотеката, затваряйки вратата след себе си. След това извади телефона си и се зае да прави снимки, а сърцето му биеше толкова бързо, колкото пръстите му натискаха екрана. Не си направи труда да нагласява ъгъла, нито да снима последователно – единственото, за което го беше грижа, бе фокусът и светлината да са добри и ръката му да не трепери…
Звукът от отварянето на врата зад гърба му го накара да се обърне рязко.
Застанал на прага на кабинета си, баща му изглеждаше объркан.
– Какво правиш?
– Нищо. Просто разглеждах книгите ти. Наистина са впечатляващи.
Тим погледна към вратата, която Сакстън беше затворил зад себе си… сякаш се чудеше защо го беше направил. – Не трябваше да влизаш тук.
– Извинявай. – Сакстън пъхна скришом телефона в джоба си, приведен лекичко настрани, сякаш за да посочи книгите. – Просто… исках да се полюбувам на колекцията ти. Моите са подвързани с плат.
– Имаш сборник със Старите закони?
– Да. Купих ги от едно имение.
Баща му се наведе и докосна страниците на най-близкия том, отворен върху кръглата маса. Изпълненият с любов начин, по който милваше думите, хартията, този неодушевен предмет, говореше, че може би Сакстън не беше най-голямото му разочарование в живота.
Нима и законът не бе оправдал очакванията му? Това би го съсипало.
– Какво става? – меко попита Сакстън. – Чух, че кралят е бил прострелян, а сега… това са книги за унаследяването.
Отговор не последва и той започна да се чуди дали не беше най-разумно да се махне колкото се може по-бързо – съществуваше голяма вероятност баща му да заговорничи с шайката копелета и би било глупост да мисли, че и за миг ще се поколебае да предаде хомосексуалния си син на врага.
Или в случая на баща му – на съюзниците.
– Рот не е достоен да бъде крал на тази раса. – Тим поклати глава. – Нищо добро не е дошло, откакто баща му беше убит. Виж, той беше истински владетел. Бях още млад, когато бях в кралския двор, но си го спомням, и докато синът изобщо не го е грижа за това, което е редно… баща му беше забележителен крал, мъдър, търпелив, величав.
Сакстън погледна надолу. По някаква нелепа причина забеляза, че обувките му са съвършено лъснати. Като всичките му обувки. Чисти и спретнати, подредени.
Усети, че му е трудно да диша.
– Мислех, че Братството се… грижи за всичко доста добре. След нападенията убиха много лесъри…
– Фактът, че използваш думата „след“ заедно с „нападения“, е повече от достатъчен. Позорен коментар… Рот изобщо не го беше грижа за властта, докато не се ожени за онази своя нечистокръвница. Едва тогава, когато реши да омърси престола с долните ѝ човешки гени, сметна за необходимо да се опита да бъде крал. Баща му би възненавидял това… една човешка жена да носи пръстена на майка му? Позор, който не може… – Тим се прокашля. – Просто не може да бъде търпяно.