Осъзнал внезапно какво означават тези думи, Сакстън почувства как кръвта се отцежда от лицето му. Господи… как не го бяха усетили?
Бет. Щяха да го свалят чрез нея.
Баща му вирна брадичка; адамовата му ябълка изпъкваше като юмрук насред гърлото му.
– И някой трябва да го стори. Да действа… когато види, че се прави лош избор.
Като например да бъдеш гей, довърши Сакстън вместо него. И тогава го осени…
Беше почти сякаш баща му се бе присъединил към заговора само защото не бе в състояние да стори нищо със собствения си пропаднал потомък.
– Рот ще бъде свален от трона – продължи Тим с нов прилив на сила. – И някой друг, някой, който не се е отклонил от истинските ценности на расата, ще бъде сложен на неговото място. Това е подобаващото следствие за някой, който не прави нещата, както е редно.
– Чух… – Сакстън спря за миг. – Чух, че било обвързване по любов. Между Рот и неговата кралица. Че се влюбил в нея, докато ѝ помагал да премине през преобразяването си.
– Грешниците нерядко обличат действията си в думите на праведните. Съзнателен опит да спечелят благоразположението ни. Това не означава, че са се държали добре или че лошият им избор трябва да бъде подкрепен от масите. Тъкмо обратното – той посрами расата и заслужава онова, което му се готви.
– Мразиш ли го? – избъбри Сакстън.
Баща му вдигна очи от книгите, които щяха да бъдат използвани, за да проправят път към сваляне от престола. Когато погледите им се срещнаха над плановете за унищожението на Рот, Сакстън се превърна в дете, което не искаше нищо друго, освен да бъде обичано и ценено от единствения родител, който му беше останал.
– Да – отвърна баща му. – Мразя го.
* * *
Сола вдигна чистите дънки до коленете си и спря. Стегна се и внимателно ги придърпа над раната на бедрото си.
– Не беше зле – промърмори, докато пъхаше дупето си в тях и ги закопчаваше.
Малко широки, но след като облечеше чистата бяла риза и удобния черен пуловер, които също беше получила, кой знае? А маратонките ѝ бяха точно по мярка… и тя дори харесваше черно-червения им цвят.
Влезе в банята на болничната си стая и оправи косата си пред огледалото. Лъскава и гладка благодарение на сешоара.
– Изглеждаш….
Звукът я накара да се обърне рязко. Масивното тяло на Асейл се извисяваше до леглото, очите му сякаш искаха да изгорят разстоянието между тях.
– Стресна ме – каза Сола.
– Приеми извиненията ми. – Той се поклони лекичко. – Почуках няколко пъти и когато не получих отговор, се разтревожих, че може да си паднала.
– Това е наистина… ъъъ, очарователно от твоя страна.
Да, „очарователно“ определено не беше дума, която някой би свързал с него.
– Готова ли си да се прибереш у дома?
Сола затвори очи. Искаше да каже да… и разбира се, трябваше да види баба си. Но едновременно с това се страхуваше.
– Личи ли си? – попита тя.
Асейл се приближи; вървеше бавно, сякаш знаеше, че съвсем малко е необходимо, за да я подплаши. Вдигна ръце и отметна косата ѝ върху раменете. След това докосна лицето ѝ.
– Не. Тя изобщо няма да разбере.
– Слава богу. – Сола изпусна дъха си. – Не бива да узнава. Разбираш ли?
– Съвършено.
Той се обърна към вратата, извеждаща в коридора, и ѝ предложи ръката си… сякаш я придружаваше на парти.
А Сола я пое, защото искаше да го почувства до себе си. Да бъде близо до внушителните му размери и силата му.
Мисълта да срещне очите на баба си беше друг вид ад.
– Не мисли за случилото се – каза той, докато я водеше по дългия коридор. – Тя ще го прочете по лицето ти, ако го направиш. Нищо от това не е станало, Марисол. Нищо.
Сола смътно си даваше сметка, че стражите, които ги бяха посрещнали, когато дойдоха тук, сега вървят зад тях. Но тя имаше толкова много други неща, за които да се тревожи… пък и те не бяха извадили пистолети, когато двамата с Асейл влязоха в това място – трудно бе да си представи защо биха го направили сега.
Един от тях ги изпревари и им отвори стоманената врата. Рейндж роувърът беше точно там, където го бяха оставили, а до него стояха братовчедите на Асейл с мрачни лица… наблюдавани от още няколко от невероятно опасните типове.
Асейл отвори задната врата на колата и ѝ предложи ръката си. Сола се нуждаеше от нея. От качването в джипа бедрото я заболя така, че очите ѝ се насълзиха. Ала когато Асейл затвори вратата, тя успя да се справи с колана съвсем сама – издърпа го и го закопча.
А после се намръщи. През потъмнените стъкла видя как Асейл се приближи до всеки от мъжете поотделно и им подаде ръка. Нямаше думи, поне доколкото можа да види, но те и не бяха нужни.