Сериозни погледи срещнаха очите на Асейл; отсечени кимвания, изразяващи уважение, говореха, че се разбират без думи.
А после братовчедите на Асейл се качиха отпред, Асейл се настани на задната седалка до нея и те потеглиха.
Сола имаше само смътен спомен от портите и бариерите, през които бяха минали на идване, за да проникнат в това място, но предполагаше, че ще отнеме цяла вечност да излязат от него.
Или поне така ѝ се искаше. В гърдите си таеше зрънце надежда – минеше ли достатъчно време, може би ще успее да убеди малкото момиченце в себе си, че не е нарушила Десетте божи заповеди на два пъти, и да забрави, че едва не е била изнасилена и че е била принудена да обезобрази едно тяло, за да избяга от ада.
За съжаление, джипът излезе на „Нортуест“ и се понесе на юг към Колдуел за броени секунди. Или поне така ѝ се стори.
Докато се приближаваха към мостовете, които щяха да ги преведат над реката и през горите, към крепостта на Асейл…
Страхотно. Мозъкът ѝ даваше накъсо.
Потърка очи и си заповяда да се стегне.
Безуспешно.
– Знаеш ли, може би си прав – тихо каза тя.
– За какво? – попита Асейл до нея.
– Може би наистина е било просто сън. Отвратителен, ужасен сън…
Рейндж роувърът се качи върху източния мост над река Хъдсън; потокът от коли се движеше гладко – щяха да стигнат в къщата на Асейл след не повече от пет-десет минути.
Сола се обърна и погледна към центъра на Колдуел, който се отдалечаваше зад тях, безбройните му светлинки – като звезди, паднали на земята.
– Не знам дали съм в състояние да я видя – чу се да казва.
– Не се е случило.
Докато градът се смаляваше зад тях, Сола заповяда на ума си да стори същото с всички гледки, миризми и усещания, които бяха толкова близо, прекалено близо: времето беше магистрала, а тялото и мозъкът ѝ пътуваха по нея. И тя трябваше просто да натисне шибания педал за газта и да се махне от последните четирийсет и осем часа.
Преди да усети, вече свиваха в тесния път, отвеждащ до полуострова на Асейл. А после стъклената къща изникна пред тях, разливайки златна светлина наоколо, сякаш беше гърне със злато, и стомахът на Сола се сви.
Заобиколиха имението, фаровете осветиха задната му част… и ето я и нея. Застанала на кухненския прозорец, вдигнала глава, за да погледне навън, с ръце, протегнати към кърпата за съдове, бабата на Сола гледаше, чакаше… а сега бързаше към задния вход.
Изведнъж всичко в главата на Сола се изпари, пръстите ѝ трескаво затърсиха дръжката на вратата.
Асейл стисна ръката ѝ.
– Не. Не, преди да сме влезли в гаража.
За разлика от останалата част от пътуването, това отне цяла вечност – подсилената врата се спускаше едва-едва, сякаш разполагаше с всичкото време на света.
В мига, в който тя най-сетне се затвори, Сола изхвърча от джипа и се втурна към вратата на къщата. Беше заключена и тъй като умът ѝ беше блокирал, единственото, което ѝ хрумна, бе да сграбчи бравата още по-силно и да дърпа, да тегли…
Някой отключи дистанционно, защото се чу металическо щракване и вратата зейна.
Баба ѝ стоеше от другата страна на преддверието, насред кухнята, вдигнала бяла кърпа към лицето си, а уханието на домашно приготвена гозба изпълваше въздуха като обич.
Сола се хвърли напред в същия миг, в който баба ѝ разтвори единствените обятия, които някога я бяха приемали.
Асейл нямаше представа какво се казва на португалски, но и от двете страни се лееха думи. Докато баба ѝ не я бутна лекичко назад и не взе лицето ѝ в загрубелите от времето ръце.
– Защо ти толкова тъжна? – попита тя, бършейки сълзите ѝ с палци. – Никакво тъжна за теб. Никога.
А после отново я придърпа към себе си и я притисна до гърдите си. Сола затвори очи, отпусна се безсилно и остави мозъка си да изключи.
Това бе всичко, което имаше значение. Те бяха заедно. Бяха в безопасност.
– Благодаря ти, Господи – прошепна тя. – Благодаря ти, мили Боже!
29
Естествено, че беше Селена.
В мига, в който чу почукването на вратата, Трез си пое дълбоко дъх и… да, уханието ѝ я предхождаше, струеше под вратата.
Тялото му начаса се втвърди, пенисът му се удължи върху долната част на корема му, напирайки под одеялото.
Отпрати я – обади се част от него. – Ако ти е останала поне някаква почтеност, отпрати я…
Това едва ли беше най-подходящият довод. В крайна сметка, нали обмисляше да обрече родителите си на смърт – колко скаутски дух можеше да му е останал…