Тя го искаше. Уханието ѝ нахлуваше в ноздрите му, кръвта ѝ препускаше във вените ѝ, разгорещена като неговата.
– Селена – простена той. – Съжалявам…
– За какво? – дрезгаво каза тя.
– За това.
Зъбите му се впиха дълбоко в шията ѝ, кръв окъпа езика му и се стече по гърлото му. А докато той пиеше от нея, тялото му се движеше с мощни тласъци, в отчаян опит да се добере до сърцевината ѝ под намачканото одеяло, пенисът му пулсираше, търкането още повече влошаваше нещата.
Докато пиеше жадно, в гърдите му отекна ръмжене и изпълни въздуха със звука на мъжко животно, което получаваше онова, от което се нуждае… или поне част от него. И може би не беше толкова лошо, че бе така прегладнял за кръв. В противен случай сексуалната нужда може би щеше да надделее.
Докато само пиеше от нея, все още можеха да се върнат назад.
Само една стъпка по-далеч и щяха да бъдат…
Моя, обяви един глас дълбоко в него.
Моя.
* * *
Беше си мислила, че е подготвена за това. Мислила си бе, че е готова да се качи в стаята му, да се приближи до леглото му, да го остави да пие от китката ѝ. Предположила бе, че е готова да изпълни задълженията си и да запази за себе си тайната, че го желае.
Вместо това беше поразена. От отприщеното му могъщество, от начина, по който се бе впил в гърлото ѝ… от сексуалното отчаяние, с което тя се нуждаеше от него. И не беше само това. Докато беше прикована под огромната му тежест, докато усещаше тласъците на бедрата му над себе си, докато знаеше, че пие от вената ѝ, тя не се боеше от статуите в гробището там горе. Как би могла да се страхува от тях в този миг? Не и когато тялото ѝ беше в това състояние, не и когато ръцете и краката ѝ, самата ѝ сърцевина бяха отпуснати и горещи, жадуващи да го приемат.
Отвори очи и погледна към тавана над мургавите му рамене.
– Вземи ме – простена тя в ръмженето му. – Вземи ме…
В отговор пръстите му се плъзнаха до дланите ѝ и се преплетоха с тях, обгръщайки, а не пленявайки, докато пиеше от вената ѝ, а наболата брада по бузата му я драскаше леко. Тласкана от неосъзнат инстинкт, Селена разтвори крака и начаса тласъците на тялото му го насочиха право към копнеещата ѝ до болка сърцевина, то се стремеше напред, отъркваше се в нея… ала някак неопределено, смътно. Тя го искаше фокусирано.
Искаше и двамата да бъдат голи, докато той го прави.
Само че не бе в състояние да помръдне. Трез я беше приковал към леглото и невъзможността да получи това, за което копнееше, още повече изостри глада, надигнал се в нея, нуждата ѝ беше още по-отчаяна, защото не можеше да я удовлетвори. Опитът ѝ да оттласне ръцете му беше обречен, нейната сила бе нищо в сравнение с неговата.
– Още – простена тя; гръбнакът ѝ се изви, гърдите ѝ се напрегнаха до болка, сърцето се блъскаше в тях.
Всяка глътка кръв, изтръгната от вената ѝ, всяко всмукване на устните му я довеждаше още по-близо до ръба на някаква пропаст… и тя никога досега не бе искала толкова отчаяно да падне. Въпреки че нямаше идея какво я очаква на дъното, не можеше да си представи, че е възможно да се издигне още малко, без да се разпадне на късчета.
Ала грешеше.
А после Трез спря.
Изруга и се отдръпна от нея с огромно усилие… но дори така не отиде далеч. Извадил зъби от вената ѝ, той отпусна глава и сякаш цяла вечност остана така. Докато езикът му не близна раните ѝ, за да се затворят.
Не може да е свършило – трескаво си помисли си Селена. – Не може…
– Съжалявам – гърлено каза той.
– Моля те… моля те – дрезгаво отвърна тя. – Не спирай…
Това го накара да вдигне рязко глава. И, прескъпа Скрайб Върджин, беше великолепен. Плътните му устни бяха полуотворени, тъмните му очи – премрежени, по бузите му беше избила червенина, едновременно заситен и гладен за още, мъжкото животно в него беше нахранено само донякъде.
А Селена прекрасно си даваше сметка коя част липсваше.
И все пак, когато се опита да посегне към него, ръцете ѝ си останаха уловени в желязна хватка.
– Вземи ме – умоляваше тя. – Там долу… нуждая се от теб там…
– Исусе Христе! – Той изплю думите и се отдръпна толкова рязко, че почти се хвърли от леглото.
Когато се изправи на крака, за миг като че ли не бе сигурен къде е, но после отиде в банята и затръшна вратата след себе си.
Селена усети, че я облива студ. И то не само защото тялото му вече не я покриваше. Беше срам. Унижение.
Но как можеше да сгреши така?
Нужни ѝ бяха няколко опита, преди да успее да седне. Когато най-сетне се надигна от възглавниците, оправи разрошената си коса и притвори двете половини на робата си. Обърна се и погледна мястото, където беше лежала. Кръвта ѝ беше яркочервено петно върху белите чаршафи.