И без да ѝ го казват, Ана знаеше, че ако я отвори, ако посегне към златната брава и я натисне, ще бъде приета в Небитието… и връщане назад нямаше да има. Със същата непоклатима сигурност знаеше и че ако не действа в предписаното време, ще пропусне своя шанс и ще остане изгубена в Междинието.
Не искаше да си отиде.
Боеше се да остави Рот сам. Толкова малко бяха онези в двора, на които можеше да има доверие… толкова много – онези, от които да се бои.
Наследството, получено от баща му, беше прогнило. Просто не беше очевидно от самото начало.
– Рот… – Промълви тя в мъглата. – О, Рот…
Мъчителният копнеж в гласа ѝ отекна наоколо, изпълни белия пейзаж и ушите ѝ.
Вдигнала взор нагоре, Ана тайничко се надяваше, че Скрайб Върджин ще се появи, обгърната във великолепие, и ще се смили над нея.
– Рот…
Как би могла да си тръгне от този свят, когато оставяше толкова много от себе си…
Ана се намръщи. Вратата пред нея като че ли се беше отдалечила. Или пък си въобразяваше?
Не, вратата наистина се отдалечаваше. Бавно, неумолимо.
– Рот! – изкрещя тя. – Рот, не искам да си тръгвам! Роооооооооот…
– Да?
Ана се обърна с писък. За миг нямаше представа какво вижда пред себе си: малко момче, навярно на седем-осем години, с черна коса и светли очи, тялото му – толкова болезнено мършаво, че първата мисъл на Ана бе, че трябва да го нахрани.
– Кой си ти? – попита прегракнало. Ала всъщност знаеше. Да, тя знаеше.
– Ти ме повика.
Ана сложи ръка върху корема си.
– Рот…?
– Да, мамен. – Детето впери във вратата очи, които изглеждаха прастари. – Ще преминеш ли в Небитието?
– Нямам избор.
– Не е вярно.
– Умирам.
– Не е нужно да отиваш.
– Губя битката.
– Пий. Пий от онова, което е в устата ти.
– Не мога. Не мога да преглътна.
Ритъмът на думите им се учестяваше, все по-бърз и по-бърз, сякаш той знаеше, че времето ѝ изтича… и следователно – неговото също.
Тези негови очи, толкова бледозелени… но имаше и нещо странно. Зениците им бяха твърде малки.
– Не мога да пия – повтори тя. Прескъпа Скрайб Върджин, беше прекалено замаяна, а умът ѝ – прекалено объркан.
– Последвай ме и ще можеш.
– Как?
Той ѝ подаде ръка.
– Ела с мен. Ще те отведа у дома и тогава ще пиеш.
Ана погледна към вратата. Нещо в нея я привличаше, мамеше я да се пресегне и да довърши цикъла, който бе започнал в мига, в който бе припаднала в онази зала.
Ала онова, което изпитваше към своя син, беше по-силно.
Тя обърна гръб на портала.
– Ще ме върнеш при баща ти?
– Да. При него и при мен.
Ана пристъпи напред и вместо дръжката на вратата, улови топлата ръка на сина си, и той я поведе напред, далеч от бялата мъгла и смъртта, която бе дошла за нея, към…
– Рот? – прошепна тя в мрака, който ги обгръщаше.
– Да?
– Благодаря ти. Не исках да си отида.
– Знам, мамен. И един ден ти ще ми се отплатиш със същото.
– Така ли?
– Да. И всичко ще бъде наред…
Тя не чу остатъка от думите му – точно както нещо я бе издърпало в бездните на това място, внезапен взрив я запрати навън, изтласквайки всяка частица от тялото ѝ едновременно. А после мощен вятър я блъсна в лицето, отметна косата ѝ назад, остави я без дъх.
Ана нямаше представа къде ще се озове.
Единственото, което бе в състояние да стори, бе да се моли онова, което бе дошло при нея, наистина да бе рожбата ѝ… а не някой демон, появил се, за да я заблуди. Единственото по-ужасно от това, да не се върне назад, бе да ѝ отнемат вечността с онези, които обичаше…
– Рот! – изпищя тя във вихрушката. – Рооооооооооооот…!
31
Трез знаеше, че нищо от това не би трябвало да се случва.
Нито начинът, по който бе пил от шията на Селена, вместо от китката ѝ. Нито онова върху леглото. И определено не и това, че сега тя лежеше върху постелката, гърдите ѝ – голи пред взора му, женствеността ѝ – готова за него, докато миризмата на възбудата ѝ го изпълваше.