Образът на човешка жена изпълни ума му.
За миг нямаше представа какво, по дяволите, бе изплюл мозъкът му… но после я разпозна – случайна жена, която бе изчукал на задната седалка на една кола преди година. Яснотата, с която я виждаше, беше убийствена. Видя червилото, изцапало предните ѝ зъби, спиралата, размазана под очите ѝ, калпаво поставените импланти в гърдите, от които едното от зърната ѝ стърчеше настрани.
Ала нищо от това не бе най-лошото.
Не, най-лошото бе начинът, по който главата ѝ се движеше нагоре, надолу, нагоре, надолу… защото той бе в нея. Пенисът му беше в нея, влизаше и излизаше, ритъмът му – все по-бърз, за да може да свърши и да приключи с това.
Ерекцията му, онази, която много скоро щеше да потъне в Селена, бе влизала в клоака. Беше бил в… стотици мръсни човешки жени, които дори не бяха повдигнали въпроса за безопасен секс, тестове за венерически заболявания или пък дали вече не са се заразили със СПИН от това, че бяха правили секс с такива като него.
Фактът, че той не можеше да прихване техните заболявания, беше без значение.
Мръсното си беше мръсно.
Той се дръпна рязко назад и като изсъска, затвори очи, мъчейки се да сложи край на всичко това.
– Трез?
– Съжалявам, аз… – Тръсна глава и се съсредоточи върху гърдите ѝ… и почувства, че му се повдига от самоомраза. – Просто…
Друга човешка жена завзе ума му, този път – брокерката на недвижими имоти, която бе оправил в склада, който беше купил току-що. Представи си пръстите ѝ, разперени върху стената, докато я чукаше отзад, а венчалната ѝ халка проблясваше върху един от тях.
– Съжалявам – изръмжа и отново тръсна глава, сякаш спомените бяха предмети, които можеше да събори от масата на съзнанието си. – Аз…
В бърза последователност видя брюнетката, която бе оставил да му духа в кабинета си. Червенокосата, която бе изчукал заедно с онази блондинка в тоалетната на клуба. Тройката колежанки; онази на гробището; сервитьорката в „Сал“; фармацевтката, която бе оправил, когато един следобед отиде да си купи болкоуспокояващо; барманката в онова друго заведение; жената, която бе видял в автокъщата…
Все по-бързо и по-бързо, докато образите заприличаха на куршуми, забиващи се един след друг в мозъка му.
Докато се отдръпваше от Селена, му се стори едновременно странно и напълно уместно, че единствената мисъл в главата му бе, че сенките са прави.
Сексът с хората го беше омърсил.
И той плащаше цената за тази отрова, тук и сега.
* * *
Седнал на масата в кухнята, Асейл бе в състояние единствено да се взира в братовчедите си. Двамата наемни убийци, наркопласьори и биячи, не само се бяха измили преди храненето, но сега се бяха облегнали в столовете си и изглеждаха така, сякаш им се иска да разкопчаят най-горното копче на панталоните си.
Бабата на Марисол се изправи за кой ли път и Асейл поклати глава.
– Госпожо, трябва да се насладите на храната, която така грижливо ни приготвихте.
– Наслаждавам се. – Тя отиде до кухненския плот и отряза още хляб. – Тези момчета трябва да ядат повече. Прекалено слаби, прекалено слаби.
Ако продължаваше така, много скоро щеше да превърне неговите подкрепления в търтеи.
И я виж ти, макар да се бяха наяли да пръсване, братовчедите послушно взеха по още един резен от домашния ѝ хляб и го намазаха с масло.
Невероятно.
Асейл премести очи към Марисол. Навела глава, тя побутваше храната в чинията си. Не беше хапнала кой знае колко, но беше отворила пластмасовото шишенце с цвят на мед, което доктор Джейн ѝ беше дала, и бе взела една от сиво-оранжевите капсули.
Асейл не беше единственият, който я наблюдаваше. Зоркият поглед на баба ѝ следеше всичко – всяко движение на вилицата ѝ, всяка глътка от чашата, всеки несложен в устата залък.
Марисол, от друга страна, не гледаше никого. След емоционалната среща с баба си тя се бе затворила в себе си; очите ѝ не се вдигаха от чинията, гласът ѝ беше сведен само до „да“ и „не“, когато ѝ предлагаха някаква подправка или сос.
Беше се отдръпнала в място, където Асейл не искаше да бъде.
– Марисол – каза той.
Тя вдигна глава.
– Да?
– Искаш ли да ти покажа стаята ти? – В мига, в който думите излязоха от устата му, той погледна към баба ѝ. – Ако ми позволите, разбира се.
Според старите правила, по-възрастната жена би била попечител на Марисол и макар че Асейл рядко засвидетелстваше уважение на човеците, смяташе, че в случая така е правилно.