То бе поело по свой собствен път.
Огромен, вулканичен взрив изригна в нея, отнемайки ѝ силата да се задържи на крака. Тя се свлече на пода, свита на кълбо, обхванала корема си с две ръце, с притиснати до гърдите колене. Почти не усещаше хладния мрамор под себе си, докато пожарът, бушуващ под кожата ѝ, се разгаряше все повече, превръщайки се във всепоглъщаща сексуална нужда, която можеше да бъде утолена само от едно.
От нейния хелрен.
Обърна се по гръб, след това – на другата си страна и накрая легна по корем. Дращейки по гладкия под, тя търкаше бедра едно в друго, мъчейки се да открие някакво облекчение, поне за малко да си отдъхне от болката, която завземаше цялото ѝ същество.
Колко часа? Опита се да помисли… колко часа ѝ бе казала Лейла, че е продължило?
Двайсет и четири? Не, повече…
От гърдите ѝ се изтръгна вик, когато нова изпепеляваща вълна се разля по тялото ѝ; пот изби от порите ѝ, вампирските ѝ зъби се показаха.
И това бе само началото, смътно си даде сметка тя. Само първият залп… тепърва щеше да става много по-лошо. С течение на времето хормоните щяха да направят невъзможно всичко друго, освен да си поема дъх.
И като си помисли, че доброволно го бе поискала!
Истинска лудост.
Нуждата бе като два юмрука, извиващи жестоко тялото ѝ, докато тя се уплаши, че костите ѝ са се натрошили. Не, не, това щеше да я убие… възможно ли бе друго? А потребността от секс? Дори не ставаше дума за това, да има дете. А за собственото ѝ оцеляване…
Рот.
Господи, той щеше да се качи тук. Когато приключеше разговора си с Тор. Щеше да я намери на пода… а после какво?
Дори и през вихрушката от хормони Бет успя да види логичното заключение на тази нишка на мисълта: Рот щеше да се окаже в ужасно положение, принуден или да се погрижи за нея и да живее с последиците, които ненавиждаше, или да я гледа как страда.
Което той никога нямаше да направи.
Дланите ѝ изскърцаха по гладкия под, когато тя повдигна половинтонното си тяло от него. Издърпа се нагоре с помощта на чекмеджетата и на нивото на плота трябваше да спре, за да си почине; виеше ѝ се свят, очите ѝ се мъчеха да се съсредоточат, докато тялото ѝ я умоляваше за секс, какъвто просто не биваше да получи.
Преди да бъде окончателно победена от случващото се, сама щеше да се погрижи за това.
Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че ѝ трябваха няколко опита, докато успее да улови калъфа, но най-сетне го хвана и го свали на пода. Време за още една кратка почивка върху хладния мрамор. Ала само за малко. Вълните прииждаха все по-яростно и все по-начесто.
Тършуващи пръсти, стъкленицата изскочи от гнездото си и се търкулна настрани.
Бет заплака, докато влачеше тялото си след нея, протегнала ръка, драскаща с пръсти…
– Бет – разнесе се глас. – О, господи… Бет.
Мъжка длан се спусна от небето, посегна към нея, търсеше я… и през тресавището, в което бе затънало самото ѝ същество, тя се опита да разбере как и защо… но тялото ѝ направи връзката преди нея.
Рот.
Когато тежките му ботуши изникнаха пред погледа ѝ, хормоните ѝ изригнаха, реагирайки на присъствието му, като достигнаха нива, които бяха не просто ад на земята, а ад под кожата ѝ – кръвта ѝ закипя, женствеността ѝ закрещя за онова, което само той можеше да ѝ даде.
Ала това не можеше да се случи.
– Хайде… – извика тя дрезгаво. – Упой ме… или ми дай…
Рот коленичи до нея.
– Бет…
– Дай ми лекарството! Аз ще го направя…
– Не мога да ти позволя…
Приковала суров поглед в него, тя нямаше сили да спори.
– Дай ми шибаното лекарство!
* * *
Тялото на Рот вече бе започнало да реагира, когато пое по стълбите, отвеждащи до техните покои… докато стигне до банята, вече знаеше точно какво се случва. Също както и какво бе решението – всичките му инстинкти ревяха да обслужи своята жена, да облекчи страданието ѝ по единствения начин, който имаше значение.
Той тръсна глава и коленичи, опипвайки наоколо, за да я открие, следвайки гласа ѝ и звука на конвулсивните ѝ движения върху мраморния под. Думите ѝ бяха несвързани, тялото ѝ се гърчеше от болка, изгубено в мъките на нуждата.
– Дай ми шибаното лекарство!
Отне му миг, докато схване какво бе казала, и тогава си даде сметка, че пътят пред него се разклонява – имаше само две възможности… и никоя от тях не му харесваше.
– Рот… – простена Бет. – Рот… просто ме упой.