А междувременно неговото сърце продължаваше да бие, неговите дробове изпълняваха задълженията си, неговото тяло не спираше.
Струваше му се така жестоко… и в миг би ѝ отстъпил своето здраве. Би ѝ дал всичко, за да я задържи до себе си… и тъй като това не беше възможно, той сложи длан върху дръжката на инкрустирания със скъпоценни камъни кинжал и го вдигна между тях.
Приковал поглед в полуотворените ѝ устни, той насочи острието право към гърдите си. Подпората, върху която бе поставено ложето, бе изработена от здрави дъбови греди и те се намираха точно на височината, която му беше необходима: опря основата на оръжието върху ръба на дървото и като го задържа изправено, се приведе, преценявайки разстоянието, което трябваше да преодолее.
Опрял гърди във връхчето на острието, той натисна леко, колкото да почувства убождането му.
Доволен от ъгъла, Рот обърна ножа и се зае да издълбае малка окръжност в дървото, дупка, в която да застопори кинжала. Струваше му се липса на уважение, че похабява последните дихания на Ана, зает с подобна задача, вместо да е погълнат от нея и единствено от нея.
Ала трябваше да е готов.
Ако я изгубеше, преди да успее да се погрижи за това, съществуваше риск нещо да се обърка, а той трябваше да е сигурен, че няма да има никакъв шанс да оцелее.
– Какво… правиш?
Рот вдигна рязко глава. За миг не можа да разбере какво вижда пред себе си.
Ана бе обърнала бледото си лице към него и го гледаше изпод натежали клепачи.
Върхът на ножа се изплъзна от прореза, който той дълбаеше, и потъна в китката му. Рот дори не забеляза.
– Ана…?
Езикът ѝ близна кръвта по устните ѝ.
– Нашият син…
Рот не чу нито думичка от онова, което тя каза. Сълзи изпълниха очите му, сърцето му се блъскаше в гърдите и за миг той се зачуди дали не е просто сън… резултат от това, че самият той бе издъхнал, че бе забил ножа в мястото, където любовта му към нея бе най-силна.
Само че… не, тя протегна ръка към него. Докосна го по лицето с удивление… сякаш и самата тя не можеше да повярва, че е дошла в съзнание.
– Ана! – Той притисна устни до нейните, а после избърса собствените си сълзи от студените ѝ бузи.
Внезапно съветът на лечителя отекна в главата му и той побърза да поднесе китката си към устата ѝ.
– Пий, обич моя… и недей да говориш все още. Пий. Най-вече и преди всичко трябва да пиеш!
Неговата Ана се съпротивлява само за миг, преди да преглътне веднъж. И отново. За трети път.
Тя простена и затвори очи, ала не от болка или страх. Не, беше от жизнено облекчение, сякаш утоляваше глад, който я беше измъчвал до болка, и агонията отслабваше.
– Пий… – каза Рот, докато всичко пред очите му се замъгли още повече. – Обич моя… вземи от мен и се върни…
Приглади косата ѝ назад и в същия миг погледът му попадна върху камата. И се помоли това чудо да остане с тях. Тя да оцелее и много скоро да се възстанови…
– Господарю?
При звука на дълбокия глас Рот обърна рязко глава, без да отдръпва вената си от устните на Ана. Воинът от Братството на черния кинжал Торчър стоеше до затворената врата на стаята, след като беше влязъл безшумно.
– Тя се пробуди – дрезгаво каза Рот. – Слава на Скрайб Върджин… тя се пробуди.
– Да – отвърна братът. – А аз трябва да говоря с вас.
– Не може ли да почака? – Рот отново насочи вниманието си към своята възлюбена. – Остави ни…
Братът се приближи и прошепна в ухото му така тихо, че в стаята не се разнесе нито звук:
– Изглежда както баща ви.
Рот примигна. Вдигна очи.
– Моля?
Братът имаше най-невероятните сини очи, цвят, който можеше да си съперничи с бледосините скъпоценни камъни, които Рот специално бе поръчал за пролетната рокля на Ана.
Братът отново доближи устни до ухото му и прошепна:
– Баща ви изглеждаше тъй в нощта, когато издъхна.
Братът се изправи. Очите му не трепнаха. Нито изражението му. Нито тялото му.
Прилив на ярост накара Рот да свие ръка в юмрук. Последното, което искаше да се натрапи в това свято място на надежда, бе споменът за онази нощ на загуба… когато бе препуснал към крепостта, възседнал черния си жребец, галопирайки през горите, рискувайки собствения си живот, за да стигне навреме.